Пътешествията на Филип

Сняг на Мазалат - 15-16 октомври 2011 г.

2011-10-17T00:37:00.000+03:00

В края на седмицата прогнозата за времето беше интересна: застудяване, снеговалежи в планините, не много добро време за туризъм. Аз обаче веднъж бях правил тази грешка да играя предпазливо при подобни прогнози. Затова тръгнах.

Предстоеше айляшка разходка до хижа Мазалат в самия източен край на Централен Балкан, на 1520 м.н.в. Сезонът е есен, но каква есен!

Изходната точка беше село Скобелево (община Павел баня) на 483 м.н.в, със 771 жители. С известно притеснение оставих колата на центъра с надеждата да остане непокътната, и към 11:30 веселата дружинка от 8 души тръгнахме по маркираната със синьо пътека покрай р. Габровница, приток на Тунджа. Пътеката следва черен път през много красивата долина на реката.

Облаците в небето предвещаваха дъжд, но за щастие ни се размина през този съботен следобед. Буковата гора наоколо беше шарена, макар и не много ярко оцветена, а реката пълноводна. Есен от където и да го погледнеш!

На места в реката се срещат примамливи вирчета, но може би не и в този сезон.

Живописната пътека скоро навлезе в гората. По нея се върви много лесно и неусетно се минава голямо разстояние.

Към 13:00 стана време за обяд. Спряхме на поляна край някакви пусти постройки. Тогава задуха вятър и стана хладно, та трябваше да слагаме връхните дрехи и шапките. Раздвижи ли се човек обаче хладното време не е страшно.

Вървейки нагоре по пътя, в дясно край него попаднахме на една умряла сърне. Каква е била причината да загине не разбрах. На другия ден точно на това място едни диви прасенца се храниха със сърнето, но избягаха когато ги приближихме (снимка: Мая).

Какви ли работи не крие гората. Ако човек се оглежда наоколо и има очи да види, неминуемо разбира на какво е способна природата, по онзи неин неповторим начин.

Но ние имахме цел и към 14:30 стигнахме средата на пътя ни. Тук напуснахме черния път и хванахме стръмна пътека в самата гора, за да стигнем след два часа билото на Стара планина.

Първите няколко минути по пътеката бяха наистина стръмни, като имаше и препятствия за прескачане. Дали от бърни ветрове, или от ранни снегове, по целия рид се налагаше да преодоляваме повалени дървета и клони с листа.

Все пак пътеката е добре маркирана и след известно време вече не е толкова стръмна. На места има полянки, от които се открива страхотна гледка към побелелите от сняг североизточни стени на масива Триглав. В комбинация с цветната гора се получи много живописна картина.

В буковата гора беше усойно, но красиво. Само заради тази мистика си заслужава да се разходи там човек. А това че е дива и не много лесно достъпна я прави още по-привлекателна.

Точно в тази гора се появи и първият сняг. Вероятно не е първи за тези места, но за мен определено беше. Някъде в този момент започнах да се чудя дали във високата планина вече не е дошла зимата.

В 16:30 приключихме с изкачването през буковата гора и излязохме на билото на Стара планина. Очаквах да е ветровито горе, защото така съм чувал, но беше изненадващо тихо и спокойно. Дори в началото не повярвах, че това е билото. За гледките няма какво да говоря - просто уникални. За съжаление облаците забулваха върховете на хоризонта и само в редки моменти ни ги показваха.

Часът е почти 17:30 когато стигнахме и хижа Мазалат. Тя изплува от мъглата, с което дойде края на айляшкото ни ходене през този първи почивен ден в края на работната седмица. В хижата щяхме да сме общо взето само ние.

Преди да се преоблека побързах да използвам кратките пролуки, за да разгледам околността, като най-привлекателен беше изгледът на югозапад от хижата - към масива Триглав.

Секунди по-късно мъглата отново покриваше всичко и остана само споменът от гледките. Надявах се поне на сутринта да е ясно, за да видя как утринните лъчи огряват върховете, но нямах този късмет.

Впечатлението ми от хижа Мазалат е отлично. Посрещнаха ни много гостоприемно, а условията вътре в нея са много добри. Горещо я препоръчвам, както по-късно видях, че правят и много други хора.

Вечерта прекарахме на топло в столовата. Дори имахме и повод за празник, който включваше приготвена в хижата торта със свещички! И неусетно дойде време за лягане, защото за другия ден имахме една луда идея, за която щеше да ни трябва повече време. В това есенно-зимно време обаче идеята да слезем в долината на р. Габровница, да я пресечем по камъните заради отдавна съборени мостове, и да изкачим отсрещния рид по трудна за намиране в летни условия пътека, се оказа прекалено луда и я изоставихме.

Стаята, в която спахме, беше точно над столовата и камината долу я беше затопляла цял ден. Събудих се само веднъж през нощта да пия вода, а към 6 и нещо направо станах. Исках да видя дали мъглата се е вдигнала, но нямах късмета. За сметка на това навън беше натрупало десетина сантиметра сняг и всичко наоколо беше бяло. Изведнъж есента си бе тръгнала и зимата бе дошла.

След като се излюпиха всички закусихме едни много вкусни мекици! След топлата и уютна вечер трябваше да тръгнем в мъглата и снега. Решението бе да се върнем по същия път. Натрупалият сняг обаче беше преобразил всичко и все едно минавах през непознато място.

В началото вървяхме по билото, където духаше вятър и валяха кристалчета сняг. Него обаче бързо го минахме и пак навлязохме в буковата гора, само дето този път тя беше с нов килим. Поради това трябваше да внимавам за скрити под тънката снежна покривка камъни и клони.

И както винаги, гората пак показваше своите дребни изненади. За някои от тях трябваше да гледам нагоре, а други бяха в краката ми. Като това листо, което сякаш се е скрило от снега под навес.

Понеже слизахме по рид, понякога мъглата от южната страна се отдръпваше и видимостта се увеличаваше, докато от север дърветата се губеха в нея. Слизането по стръмните участъци ме караше да съм предпазлив, защото много щеше да ме е яд да се хлъзна или препъна някъде. Предпазлив съм в такива случаи. Все пак никакво бързане не си струва една контузия.

Слизането естествено ми отне по-малко време и по-малко усилия. От време на време, когато излизахме от гората на някоя полянка, ме наваляваха снежни топчета. Не снежинки, не парцали, а топчета, като много ситна градушка. Шумът, който издаваше този валеж при контакта с листата на дърветата много напомняше на дъжд. Все пак извадихме късмет и до края не ни застигна нито капка вода. Дори долу в ниското прехвърчаха само снежинки.

Когато отново излязохме на черния път покрай реката трудното свърши. Оставаше дълго вървене по равно, като снежната покривка почти липсваше, но сняг си валеше почти до долу. Основната промяна беше в дърветата, чиито корони бяха побелели. А когато изпече и слънцето вече беше ясно, че есенно-зимната приказка е свършила, поне засега.

В селото животът си течеше както обикновено в неделя. Хората отиваха или се връщаха от хранителен магазин с някаква покупка, а докато си почивахме на пейки на площада пристигна и автобусът от Карлово, остави хората и отново си замина.

Малко по-късно и ние си тръгнахме.

Пирин - 8-11 септември 2011 г.

2011-10-08T14:23:00.000+03:00

След кратката първа разходка до Кончето естествено дойде желание за по-продължителна втора и четири дни в планината ми се сториха добра идея. Плановете бяха плаващи и до последно не знаех накъде ще тръгнем. В крайна сметка решението беше първата вечер да спим до Влахинските езера, а по-нататък да го мислим по пътя.

Преди да тръгна имах други неща на главата и за стягане на багажа ми остана малко време. Толкова бързо никога не си бях приготвял раницата, а за храната само минах набързо през магазина без да го мисля много-много. Но ентусиазмът беше на ниво.

От х. Вихрен тръгнахме трима в ранния следобед и до 16:30 се изкачихме до Кабата. Това беше и единственото изкачване за първия ден. Времето беше много приятно и помня, че вървях с голямо удоволствие.

Връх Вихрен този път остана зад гърба ми, защото нашата пътека тръгна надолу към Влахинските езера. Това са четири високопланински езера в циркус, красиви и много удобни за бивак. От горе изглеждат близо, но реално спускането към тях отнема повече време от очакваното. Рано или късно обаче слизаш долу, опъваш палатката и се качваш отново някъде, за да се насладиш на залеза.

Аз избрах да се кача по един сипей, не много високо, но достатъчно. От там се виждаше цялата долина, голямото Влахинско езеро, Вихрен и в далечината - прочутото мраморно било на Пирин.

Нямаше как да не ми привлекат вниманието тези огнено червени боровинки, изникнали в скалните пукнатини. Искаше ми се да се кача на Хвойнати връх, който се вижда на горната снимка, но едни скали ме спряха. От това място видях и едно стадо планински кози и успях да им завидя за лекотата, с която изкачиха склона.

В другата посока от мястото, където бях, се виждаше масивът на Тодорка и циркусът на Бъндеришките езера. В небето беше изгряла и почти пълната луна. Много красива гледка.

Останах там до самия залез и не съжалих за това. Слизането с фенерче не е много лесно и е малко по-опасно от слизането през деня, но за мен е справедлива цена за пейзажите, които могат да се видят само по това време на деня.

По пътя надолу вървях покрай поточе, което почти никъде не излизаше на повърхността, а само се чуваше как тече под големите камъни на сипея. Исках там някъде да намеря течаща вода, за да напълня бутилката за вечерта и на едно място с малко зор успях. Остана да слезна до палатката, да вечерям и да лягам. Все пак направих няколко снимки и по тъмно.

А каква тишина беше край езерото... Нищо не се чуваше, нито вятър, нито птици, нито щурци. Ако се постараех дори и дишането си не чувах. Затова не беше и студено. Просто прекрасна нощ на 2300 м.н.в. в планината.

Сутринта не станах много рано, защото така или иначе в тези циркуси слънцето се показва по-късно, а ме мързеше пак да се качвам някъде. Наспах се добре, след това обиколих да разгледам околността по светло и си харесах едно от другите Влахински езера, което отчасти беше покрито с кал, от която бяха тръгнали стръкчета трева. На пролет сигурно ще е много зелено там.

И така, дойде време да решим на къде ще тръгнем. В далечината се виждаше вероятният ни маршрут и не изглеждаше много трудно, така че го приехме: щяхме да изкачим един рид, да се спуснем през Георгийските езера, после още един рид, да качим вр. Георгийца, и накрая да слезем до х. Синаница. Ако остане време - и качване на вр. Синаница. Хубав план, а :)

Да си призная, нямам чак толкова снимки, но от по-важните места съм снимал. То като цяло взех по-малко да снимам и повече да подбирам, което не е лошо според мен. Следващата снимка е от първия рид, който качихме, и от който се вижда долината, в която нощувахме.

Както се вижда, в този ден имаше повече облаци, слънцето рядко се показваше (ако въобще се е показвало, вече не помня). Хубавото на това време е, че се върви по-леко. В този петъчен ден по прогноза можеше и да превали дъжд, но имахме късмет и това не се случи.

На следващата снимка се щракнахме за спомен на фона на Георгийските езера. Това в ляво всъщност не се води към тези езера, даже май няма име.

Около тези езера пасяха крави, за които по-късно щеше да ни попита дядо Борис. Срещнахме го по-надолу, упъти ни от къде да минем, разказа за себе си, разпита и нас, поговорихме и се разделихме. Той, на 83 години, приведен под раницата си, вървеше нагоре да прибере кравите. А ние продължихме без да се задържаме дълго. Пътеката ни се виждаше на отсрещния склон като една дълга наклонена линия в планината. Горе пак снимах пътя ни назад, от където бяхме дошли. Вече беше към 13:00.

Малко остана до вр. Георгийца. Той е много лесен, до него се върви по поляна. Много хубава гледка се откри от там, защото на изток се виждаха Вихрен и мраморното било, а на запад - Синаница. Пожелах си някой път там да нощувам. Видях и хижа Синаница, една малка постройка със син покрив (естествено). А връхчето е много симпатично.

На юг пък се виждаха в далечината Стражите. Ето там не съм ходил и догодина съм решил да посетя и онази част на Пирин.

И така, трябваше да продължим напред. От вр. Георгийца до х. Синаница има два пътя. Единият е обичайният, за който се слиза надолу до пътеката, после по нея се заобикаля един масив докато се стигне ветровитата Синанишка порта. От там има само спускане до дъното на циркуса, където е хижата. Това е пътят, по който ние минахме. Другият сякаш бе по-кратък и, особено от вр. Георгийца, представлява (поне до колкото видях) само спускане до хижата.

На хижата стигнахме малко преди 16:00, затова нямаше как да не качим и вр. Синаница. По думите на хижаря, до горе щеше да ни отнеме един час. Обаче беше много демотивиращо да видиш гигантския сипей и вертикалните скали, да търсиш пътеката и да не я виждаш. Направо ми се стори невъзможно да се кача. Но въпреки това пътека имаше и с малко зор, за час и нещо излезнахме на онова остро връхче. Голям връх е!

След като се помотахме и си направихме обща снимка, аз реших да остана за залеза на върха, а до него имаше още 2 часа. Вр. Синаница, както се вижда на една от горните снимки, е заострен и каменист. Горе има натрупана пирамида от камъни и съвсем малко трева. Не беше студено.

Куката на горната снимка се използва от алпинистите, които изкачват отвесната стена на върха. Като се погледне от горе се виждат скалите надолу, които завършват в огромен сипей, заемащ почти целия циркус.

Известно време слънцето се беше скрило зад един облак, но когато се спусна под него цветовете на Пирин се промениха. На долната снимка най-отзад се виждат първенците на Пирин, начело с вр. Вихрен. Долу е Синанишкото езеро и хижата.

А когато човек погледне в другата посока разбира, че се намира на най-западния висок връх в тази планина. По-нататък вече е царството на горите, а отвъд тях са хората.

Луната отново бе изгряла над източните върхове на Пирин. Облаците бързо се движеха по небето, а земята ставаше все по-оранжева и червена.

Накрая една панорамна снимка, на която се вижда цялата гледка от върха с циркуса отдолу. Планината се готвеше за сън.

Дойде време да тръгвам надолу и малко беше притеснително слизането по стръмната и на места изчезваща пътека. Въоръжен с челник и gps успях да намеря пътя. Слизането също ми отне час и нещо, като на няколко пъти спирах да правя снимки.

От това място надолу по склона наблюдавах как слънцето залезе. Времето беше много тихо и спокойно.

Циркусът пък ми беше от дясно. Самата пътека на много малко места беше нормална пътека, по-често се минаваше през големите камъни, които някога са били част от тези високи скали, а днес са се разсипали наоколо.

Хижата ставаше все по-голяма, както и езерото, а мраморното било в далечината постепенно се скриваше зад Синанишкия рид. От снимката по-долу се добива представа и за това колко стръмно беше.

Когато стигнах езерото вече си беше нощ. Слизането не беше чак толкова трудно, колкото очаквах. На качване имаше редица места, които за малко да ме разубедят да оставам сам горе и после да се прибирам по тъмно, но се радвам, че не се поддадох на опасенията. Всеки един момент горе си струваше усилията.

Когато стигнах хижата направо я подминах и се върнах там, където бях скрил раницата си. Палатките опънахме на една поляна малко над хижата. Междувременно духаше вятър, който не го бях усетил горе, защото съм бил на завет от скалите на циркуса.

На следващия ден, събота, планът продължи да се оформя. Щяхме да тръгнем обратно към х. Вихрен, където да се срещнем с други приятели и да отидем до Кончето. Очерта се още един дълъг ден, но какво по-хубаво от това? Сутринта посрещнах първите лъчи на слънцето върху вр. Синаница, а когато то огря и циркуса тръгнахме обратно.

По обратния път не съм снимал много, защото държахме добро темпо, а и не беше много интересно. Не че не е хубаво в Голямо спано поле, но аз по принцип не обичам много долините. Към 11:30 пред очите ми се откри тази гледка на Муратовото езеро и вр. Тодорка, след като вече сме слезли от Бъндеришката порта. А на езерото бяха довели деца със светлоотразителни жилетки, на нещо като лагер.

Когато пристигнахме на х. Вихрен чувствата бяха противоречиви. От една страна удоволствието от това да стигнеш цивилизацията след две нощувки в дивото беше много голямо. Но от друга, разочарованието от това да намериш празна хижа, без топла храна на обяд, се оказа по-голямо. И всичко това е въпреки прекрасния асфалтиран път до нея и хилядите туристи, които минават от там в хубави летни почивни дни. За сметка на това отпред продават бири и вафли.

С удоволствие метнах раницата на гърба след като обядвах и тръгнах нагоре към онези места, които предишната вечер бяха най-далечен фон на снимките ми. Тръгнах няколко минути по-рано отколкото останалите, защото ми омръзна да чакам долу на сергията.

По пътеката срещах постоянно хора, които слизаха надолу и разпитваха на къде съм тръгнал толкова късно. Обяснявах им. И продължавах все нагоре. След предишното ми ходене на Кончето пътят ми беше много познат.

В късния следобед вече бяхме стигнали Казаните, където щеше да е бивакът. На мен ми се искаше да се кача още по-високо, на Премката, където да опъна палатката, но се оставих да бъда разубеден, което отчитам за грешка. Още повече, че там имаше много добро място за спане. В крайна сметка реших да остана и аз долу, но да използвам заслон Казана, вместо да опъвам палатка. Преди да падне нощта все пак се качих без багаж до Премката. Стигнах точно по залез и на север се откри доколкото е възможно почервенелият мраморен дял.

На югозапад бе познатата Синаница, и тя обагрена в червено. Точно 24 часа по-рано бях там, най-отгоре.

Последните слънчеви лъчи преди огненото кръгче да потъне зад хоризонта.

В другата посока - на запад - пак кръгчето на луната. Доста пленителни бяха тези гледки в сумрака след залез.

И особено пленителни като застанах на ръба на Казана. От едната ми страна се спуска стената на Вихрен, а долу сипеи, две палатки и един заслон.

И тази вечер слизах по тъмно, а когато пристигнах долу вече небето се беше изпъстрило със звезди. Пълната луна пречеше да са още повече. На долната снимка се вижда северната стена на вр. Вихрен, огряна от лунна светлина.

Ето го и заслонът под лунните лъчи. Нощта беше много красива и кристална, но не и безветрена като първата на Влахинските езера. През нощта се будех от шума от силните пориви на вятъра, но в малката дървена постройка беше топло и уютно.

Ето че дойде и последният ден - неделя, 11 септември. Събудих се много рано, защото мислех да се кача на Премката за изгрева, но ме домързя и станах едва когато погледнах пред прозорчето и видях уникалните червени скали. Минута по-късно бях навън.

За моя голяма изненада слънцето беше изгряло точно срещу мен и още от рано можех да се радвам на топлите му лъчи, докато долу то огря може би час по-късно.

Заслонът се намира на една височина, защото ако беше долу зимата щеше да е постоянно затрупан от сняг. От тази височина тръгва една пътека, която не слиза долу, а върви хоризонтално по северната стена на Казана и излиза по средата на сипея, който води към Премката. Поради тази причина реших да не слизам долу до палатките на другите, а да ги изчакам горе. Скрих си раницата и само с фотоапарат и бутилка вода тръгнах полека-лека.

Вървях с добро темпо и скоро вече бях на Премката. Вместо да стоя на едно място и да чакам, продължих все нагоре в посока вр. Кутело. Според мен това е по-красивият маршрут за Кончето, да не кажа и по-лесният.

Само на няколко места пътеката нагоре се губи и трябва да се върви по стръмното, но всяко усилие си струва, защото гледката от там е страшна. Накрая човек се озовава между двата много близки върха Кутело 1 и Кутело 2, от където остава само удоволствието да се върви по мраморното било. От там минах за втори път за последните 2 седмици и отново случих на кристално ясно време и много добра видимост. В далечината се откроява вр. Синаница.

Вече трябваше да изчакам другите, които бяха избрали подсичащата пътека. Тя не е по-лесна от качването до Кутело, но по-лошото е, че те извежда в средата на Кончето и не можеш да се насладиш на цялата му дължина. За самото Конче писах при предишното ми ходене, като този път разликата беше, че отидох до края, чак до заслон Кончето.

Заслонът е много добър, има място за 10-11 човека и спокойно може да се нощува там. До него дори има къде и палатка да се опъне.

Дойде време да се връщаме. Тук вече реших да вървя по подсичащата пътека и да слизам по-скоро надолу. Над билото се появиха облаци. Тук набързо ще опиша как мина връщането, а снимки няма. Няма и смисъл от тях. Минахме през Казана да си вземем раниците и този път избрахме да се спуснем не към х. Вихрен, а към Бъндерица (през Малкия казан). Слизането като време излезе около час и половина, но на места беше стръмно. Почти нямах и вода в мен, но мисълта за кръчмата до палатковия лагер на Бъндерица ми даваше сили да вървя бързо надолу. Минахме по стръмна пътека, през Малкия казан, после през гората покрай яки дървета, и съвсем скоро се озовах зад хижата.

Горе-долу така свърши тази септемврийска разходка из Пирин планина. След тези четири дни по върховете мога да кажа, че западният дял на Пирин вече ми е познат. Има още няколко връхчета, които не съм качвал, но и техният ред ще дойде. Догодина смятам да обиколя източния дял, където също има много красиви места и още повече езера, за които само съм чувал. Допреди няколко години Пирин не ми харесваше като планина, с чукарите и пустите си върхове, но вече смея да твърдя, че си промених мнението.

Кончето - 27 август 2011 г.

2011-09-17T19:16:00.000+03:00

Когато разбрах, че месец септември ще бъде топъл и безоблачен реших да използвам всеки възможен почивен ден за разходки във високите планини. А след като видях скорошни снимки на приятели на Кончето бях убеден, че е дошъл ред и аз да го посетя. До последно смятах, че ще тръгна сам, защото никой не беше категоричен, че ще дойде, но накрая се сдобих с двама съмишленици, скалъпихме набързо план и в късния следобед на 26 август тръгнахме към х. Бъндерица. Там пристигнахме по тъмно и към 23 ч. вече бях заспал в палатката.

Алармата ме събуди в 4:00 ч. Трябваше да тръгнем много рано, защото времето беше ограничено поради други неотложни ангажименти, и по-специално ергенско парти същата вечер в София. Затова разходката започна в 5:00 от х. Вихрен. С лек багаж и без жарко слънце в небето ми беше особено приятно, а когато започна да се развиделява вече нямаше нужда и от челник.

Изгревът ни завари на рида над Малкия казан, като се наложи малко да побързам, за да съм там навреме. В ниското се стелеше гъста мъгла, а над нея небето беше ясно.

И докато ние чакахме първите лъчи с чаша горещ чай, хижата все още спеше.

Слънцето се показа в 6:43 и освети с червената си светлина нашата цел, която си бяхме поставили да покорим - вр. Кутело.

Пътеката продължи нагоре към циркус Голям Казан, заобиколен от отвесната северна стена на вр. Вихрен на югозапад и полегатия южен склон на вр. Кутело 1 на север.

Разгледахме и малкото заслонче, построено през 1957 г. от учени от БАН, и ремонтирано през 2009 г.

След кратка почивка на заслона продължихме по малък сипей и половин час по-късно бяхме на седловината Премката. Тя разделя върховете Вихрен и Кутело, а надморската й височина е 2610 м. От нея се открива красива гледка на запад към долината на Влахинска река, а на югозапад погледът стига до уникалния пирински връх Синаница.

Вече беше почти 9 ч и слънцето добре напичаше. Имахме още поне 3 часа преди да трябва да тръгнем обратно, затова трябваше да изберем или да качим Кутело, или да го подсечем, но да разгледаме заслон Кончето. Бях чувал, че гледката от Кутело си заслужава, затова се спрях на първия вариант. Пътеката уж се виждаше, но по едно време я загубих сред камънаците. Малко по-късно съзрях пирамидките и отново я намерих и докато се усетя бях на върха.

Връх Кутело 1 е вторият по височина в Пирин със своите 2908 м.н.в. и панорамата от него наистина си струваше изкачването му. Като на длан пред мен се откри Вихрен с цялата си прелест, само 6 метра по-висок от мястото, където бях аз.

Зад него се виждаха по-ниските върхове на западен Пирин - Гредаро (2605 м), Георгийца (2598 м), Синаница (2516 м), а още по-назад долината на р. Струма, планините Беласица и Славянка. В това хубаво (и ветровито) време беше истинско удоволствие да съзерцавам.

След известно време трябваше да продължим на северозапад, където ни очакваше крайната цел на разходката - седловината Кончето. До нея се стига много лесно по билото от Кутело 1 към Кутело 2.

Добре е, да не кажа задължително, човек да няма страх от високото, ако е избрал този маршрут по билото. За всеки случай има пътечка на точно под него, но по нея се губи половината очарование на карстовото било на Пирин. Няколко минути по-късно се озоваваме в началото на прословутото Конче, което свързва Кутело 2 с вр. Бански суходол (съответно трети и четвърти по височина в Пирин). В далечината, в основата на вр. Баюви дупки, се вижда заслон Кончето, до когото така и не успяхме да стигнем.

Началото и края на ръба са маркирани с жълти табелки за “опасност”, а стоманеното въже е винаги там в помощ на туристите. От североизток ръбът е много стръмен, почти отвесен, а от югозапад е по-полегат. В най-тесния участък Кончето е широко около 50 cm.

Неусетно стана 12 ч. и времето ни стигна да минем само половината каменен ръб. Трябваше да тръгнем да се спускаме по подсичащата пътека, която доста хора определят като по-трудна от самото Конче. В крайна смекта всичко се разви според плана, колкото и невероятно да звучи, и привечер бях в София.

За мен цялата разходка беше страхотно удоволствие с чудесни приятели. Докоснах се до още една частица от красотите на България и оформих в съзнанието си сценария за следващото посещение по тези каменни пътеки. То се състоя две седмици по-късно, но за него ще разкажа друг път.

Зимен преход в Рила – 19-20 февруари 2011 г.

2011-02-24T08:45:00.001+02:00

На 19 и 20 февруари взех участие в организиран от Bikearea зимен преход в красивата Рила планина. Водач беше Тошко Мацелов. С него и Богдан отпътувахме заедно по тъмно от Пловдив и към 8:30 пристигнахме в с. Говедарци. Общо групата беше от 11 човека, повечето от които се познаваха от преди. Една кола оставихме в селото, а с останалите стигнахме до изходната точка от маршрута (на около 2 километра преди ЦПШ „Мальовица“). Там всеки от нас получи осигурените снегоходки, екипирахме се и в 10:15 тръгнахме през гората.

Крайната цел за първия ден от прехода беше заслон „Кобилино бранище“, а на следващия щяхме да подсечем вр. Голям Мечит и да слезем в с. Говедарци. Времето по прогноза не беше идеално и се очакваха мъгла и валежи.

В началото вървяхме през боровата гора и имах възможност да свикна набързо със снегоходките. Ходенето с тях не е въобще трудно, но без тях е невъзможно. След продължително изкачване през гората, два часа и половина по-късно, стигнахме края на горския пояс. Мъгла имаше наоколо и не се виждаше панорама, но водачът ни знаеше на къде да вървим и след кратка почивка продължихме.

Маршрутът ни щеше да ни отведе до Йончевото езеро. Разбира се, езеро не се видя понеже е замръзнало и покрито със сняг. Освен това мъглата успешно го криеше. В кратки моменти през нея се показваше слънцето. Там някъде спряхме пак за почивка и обяд.

Пътят продължаваше нагоре към Поповокапския превал. Катеренето зимно време изглежда по-лесно, отколкото през лятото, защото снегът е затрупал всички клекове и сипеи, така че човек просто върви нагоре по зимната маркировка без серпентини и лъкатушене между скали и гъсти храсти.

Снегът не беше много твърд, затова често пропадах, а за да се измъкна хабях енергия, но при внимателно ходене и стъпване точно в следите от снегоходките на миналите преди мен хора нямаше особен проблем. На Поповокапския превал за момент се откри гледка на юг.

Последното изкачване за деня беше нагоре по билото, което води към Лопушки връх, и не изглеждаше стръмно и трудно.

От билото се откри пленителна гледка към Водния чал и върховете на юг от него под лъчите на ниското слънце. Динамичните облаци в небето се меняха за минути, а мъглата се стелеше в долината на заслона и Сухоезерната река. От тук насетне ни очакваше само слизане.

Този залез без съмнение беше най-красивото нещо този ден и имахме голям късмет, че точно тогава мъглата реши да не пречи. Последва спускане, което е в пъти по-лесно от изкачването. Накрая се наложи с челници да намерим пътя до заслона.

Изморителният първи ден приключи с 9 часа ходене, близо 900 метра изкачване и 330 метра спускане. В заслона се подслонихме 11 души, запалихме и печката с помощта на дърва от близката пастирска колиба. На вечеря се наблягаше най-вече на чая, а водата, която носех цял ден, беше замръзнала. Оказа се обаче, че зимно време дори след дълъг преход обезводняването е минимално. Някъде към 11 и нещо си легнах в спалния чувал.

Сутринта станах малко преди 7 – наспан и отпочинал. След закуската и приготвянето на багажа бързахме да тръгнем по-рано, защото ни чакаше много път до вр. Голям Мечит, х. Мечит и накрая с. Говедарци. Преди да потеглим направихме обща снимка до заслона.

В неделния ден преходът започна в 8:30. Изкачването на билото беше полегато, само на моменти малко по-стръмно. За съжаление мъглата от рано скри всичко. Хубавото беше, че снегът беше по-твърд от предишния ден, а и вятър нямаше никакъв. Едва на билото се появи, но не беше силен. Там и мъглата се изчисти и макар да закриваше ниските части на планината, не пречеше на високите върхове да стърчат над нея.

А съвсем наблизо се извисяваха каменните връхове Голям и Малък Мечит. Видяхме ги за кратко и после отново изчезнаха в мъглата. За съжаление цялата долина на р. Голяма Лопушница на север от нас не се виждаше.

Преди да започнем подсичането на върховете от изток трябваше да направим едно стръмно спускане от около 10-15 метра, но снегът беше така хлъзгав, че снегоходките станаха излишни. В последствие разбрах, че няколко метра по-надолу започвала стръмна пропаст, която не се виждаше от мъглата. След това продължихме по пътека, която заобиколи върховете и не след дълго стигнахме черен път (по това време на годината – бял). Трудното свърши и оттам насетне полегатият път ни отведе до хижа Мечит.

Беше време за почивка, топла супа и скара (за който беше гладен). Това не бе края на пътуването ни, понеже трябваше да стигнем с. Говедарци, но чувството беше все едно всичко е приключило.

За да слезем до селото минахме през ски пистата над него. На много места по нея се виждаха млади борчета и други храсти, а снежната покривка беше тънка.

Двудневният преход в зимна Рила се оказа страхотно изживяване и следващият път, когато ми се отдаде възможност за нещо подобно, не бих се колебал за миг.

Рила – 8-15 август 2009 г. - ден осми

2010-07-09T00:32:00.005+03:00

Това е последната публикация от серията за пътешествието в Рила, което с Богдан и Асен предприехме през август 2009 г. Почти година по-късно успях да кача всичко тук. Надявам се да е било интересно не само за мен. Тук могат да бъдат намерени останалите публикации:

Ден осми

Цяла нощ валя дъжд и надеждите ми за хубаво сутришно време се оказаха напразни. Не извадих късмет и трябваше да взема решение – дали да остана и да се надявам следобед да се оправи времето, или да тръгна надолу. Към 10 часа избрах втория вариант.

Палатката оставих на Богдан, защото той щеше да остане още няколко дни. Събрах си багажа, като му оставих останалата ми храна, и тръгнахме заедно към х. „Рилски езера“ и лифта.

Хората, които се качваха с лифта, бяха предимно възрастни, което ме изненада. Все пак, колкото и да го плюят, това е едно положително качество на съоръжението.

Тридесет минути по-късно бях долу. На станцията имаше солидна тълпа, като всеки чакаше своя ред да се качи на седалките. Малко преди да слезна минах над група младежи, които протестираха под лифта, понеже той е незаконен.

Към 12 часа изядох една супа в х. „Пионерска“ и потеглих по асфалтовия път за Сапарева баня. До градчето имаше 14 километра, като мислех да ги взема пеша, но ми излезе късметът и се качих на стоп при две момчета – Владо и Евгени – които били за един ден на езерата и се прибирали. Оставиха ме в Сапарева баня, където пристигнах точно навреме да хвана автобуса за Дупница. Пак извадих късмет. Старият и почти празен автобус дойде точно навреме и половин час по-късно седях на една пейка на автогарата в Дупница и чаках друг автобус – за Пловдив, който спира в Боровец, където щях да сляза. Там ме чакаше колата.

Времето долу беше топло, но облачно. Хората наоколо си вършеха ежедневните задължения, или пък чакаха и те своите си автобуси, а аз в този неугледен вид се чувствах странно сред тях, но не заради вида ми, а заради всичко това, което ми се случи през изминалите осем дни.

В 18 часа сложих край на тазгодишното пътешествие в Рила. Вече бях в къщи. Чувствах се страшно доволен от всичко, което се случи. Бях убеден, че ще се завърна в цивилизацията зареден с енергия и винаги, когато разглеждам снимките или чета тези редове, пак ще се сещам за всичко, което видях и преживях, а почти година по-късно вече знам, че съм бил прав.

Рила – 8-15 август 2009 г. - ден седми

2010-06-29T23:14:00.009+03:00

Ден седми

За втори път през последните седем дни спах в палатката. Не бих казал, че прекарах спокойна нощ. Събуждах се от студа, наложи се дори да обуя сухи чорапи, защото се оказа по-студено, отколкото си мислех. От време на време проверявах дали не е проникнала вода през дъното, защото все пак бяхме опънали палатката върху влажна земя (водата от високото се стичаше към долината точно на това място). За щастие нямаше никакви проблеми.

Времето на сутринта беше хубаво. В далечината се виждаше лифта, който качваше бавно и упорито хора нагоре, които после тръгваха да пъплят по Сухия рид. Наоколо дъновистите се приготвяха за паневритмията, която щеше да се проведе от 10:30 до ез. Бъбрека. Мислех да ги гледам, но така се случи, че не можах.

Трябваше да изхвърлим някъде боклука, който бяхме събрали предишните дни в планината, но най-близкото място беше до новата хижа „Рилски езера“, която все още не беше изцяло ремонтирана. Отидохме до нея, разгледахме и нея, и лифта, закусихме тримата с Богдан и Артур и тръгнахме да се връщаме към палатката.

Дойде времето, когато Артур щеше да тръгне по неговия път. Решихме да го изпратим до Раздела. Вече беше минало пладне и небето се заоблачи. Хора щъкаха по пътеките наоколо – за пръв път виждах толкова туристи на Рилските езера.

Рибното езеро.

В 16 ч. пътищата ни с Артур се разделиха. Смея да кажа, че си казахме „довиждане“ като приятели. След около седмица пак щяхме да се видим, но в Пловдив. Той пое към х. Иван Вазов, Богдан тръгна да се срещне с негов приятел, а аз останах сам и реших да се кача до Отовишкия връх.

Отовишкият рид.

Гледките от рида, по който вървях, бяха страхотни. Слънцето ту се показваше, ту се скриваше. Не пропусна да огрее и вр. Харамията.

По-нататък стигнах до място, от което се виждаха всичките седем езера, като дори успях да ги снимам в един кадър.

Най-високото и най-малко от всички – ез. Сълзата. Под него – най-дълбокото – ез. Окото. Следва едно от най-красивите – ез. Бъбрека, до което се случва паневритмията. По-надолу е най-голямото езеро – Близнака, като на снимката се вижда малка част от него. Следват езерото със странна форма – Трилистника, пълното с живот Рибно езеро, и накрая Долното езеро. Вижда се и хижата заедно с пъстрите от палатки склонове около нея.

Към 17 ч. вече бях на Отовишкия връх. Не мога да опиша гледките, които се откриват във всяка една посока – то не са високи върхове, стръмни скали, дълбоки долини, приютяващи реки, и не на последно място – езера. Цялата карта, която досега бе просто лист хартия, оживява. Долу са езеро Отовица и река Отовица, срещу ми на север – заобленият вр. Кабул, под него Кабулска река. На запад са Сейменският камък със сипеите под него. На юг са двата Калина и Карагьолското езеро със заприщващата го стена, а под тях Голямото пазардере с х. Иван Вазов. На изток се синее ез. Окото, а в далечината са зъберите на Мальовица. Право пред мен е бледата Витоша. Просто красота. Осъзнах, че мога с часове да седя там, сам, и просто да съзерцавам.

Езеро Отовица и долината на извиращата от него река Отовица.

Връх Кабул.

Карагьолското езеро.

Голямото пазардере, върховете Голям и Малък Калин.

Гледка към езерата. Най-близкото е Окото.

Вр. Мальовица в далечината.

Отовишкият рид - гледка от вр. Отовица.

Автопортрет на вр. Отовица.

След почти един час, прекаран на върха, тръгнах без да бързам да слизам надолу. Пътеката ме отведе покрай Окото и от там по вече познатите места.

Езеро Окото.

Хижа Седемте езера и палатковия лагер.

Вечерта се появиха светкавици в далечината на север. Надявах се на другия ден да е хубаво времето, та да видя изгрева, паневритмията и някои от другите езера, които обикновено остават засенчени от известните Седем. Вече бях заспал, когато заваля.

Рила – 8-15 август 2009 г. - ден шести

2010-06-27T16:23:00.013+03:00

Ден шести

Денят започна рано за мен, защото исках да погледам първите слънчеви лъчи. Небето се беше изчистило през нощта и нямаше нито един облак. Но в долината още е усойно и влажно. Едва когато слънцето огря двата високи върха гледката ме стопли.

Предстоеше ни последният ден преход в планината. Имах опасения, че времето може да е лошо, но с един поглед наоколо ги разкарах. Закусихме към 8 ч. в столовата и се приготвихме за път. Температурата беше 6°С.

Тръгнахме заедно с Артур, защото пътищата ни съвпадаха. Първата цел беше вр. Мальовица. Преди да започне голямото изкачване вървяхме по долината на р. Мальовица. Минахме покрай мемориал за загинали алпинисти.

Пътеката започна да ни отвежда все по-нависоко. Появиха се облаци и гъста мъгла, а още няма и пладне. Добре че духа вятър, който от време на време издухва мъглата и мога да се огледам от високото. Изведнъж погледът ми е привлечен от нещо на югозапад. Заглеждам се и виждам Рилския манастир – съвсем неочаквано за мен, понеже никога не бях минавал от там. Гледката ми хареса и я снимах.

Мигове по-късно и мъглата отново го закри, а ние си продължихме по каменистата пътека. Спряхме едистнвено за кратка почивка и чай. Тогава за малко пекна и слънцето. Толкова беше приятно – там, нависоко, на завет, под топлите лъчи, с чаша обикновен чай и любимите солети.

Върхът изкачихме малко след 13 ч. Започнахме да срещаме хора по-често. За щастие мъглата отстъпи точно навреме и гледката от горе беше много красива. Виждаше се почти целият път, който изминахме този ден, както и Мальовишките езера.

От тук насетне се увеличи броят на хората. Разминахме се с цели групи туристи, предимно чужденци – поляци, израелци и др. Дори един образ, който тичаше за отслабване – от спортната база Мальовица до Раздела и обратно!

А ние пак спряхме да отдъхнем, този път в една дупка. Часът бе 14:30. За съжаление беше ветровито и студено, но като цяло времето не беше много лошо.

Пътят, който ни оставаше, бе сравнително равен, пък и ходенето отдавна беше станало повече от приятно. Човек точно свикне и краят наближава. Пътеката ни отведе през Додов връх, до вр. Дамга, по-известен за мен като Вазов връх. В дясно останаха няколко езера, наречени Урдини езера, от които тръгва Голяма Урдина река, приток на р. Искър. В 17 ч. бяхме на Раздела.

Половин час по-късно Седемте рилски езера бяха в полезрението ни. От високата ни гледна точка се виждаха всички езера, старата и новата хижи, както и палатковия лагер на Бялото братство. Там и ние щяхме да опънем палатката.

Слизайки по пътеката надолу останах приятно изненадан, защото очаквах да има много повече боклуци. Единствено в повече бяха фасовете, особено на площадката, от където се виждат всички езера.

Наляхме си вода от една чешмичка под Окото и продължихме надолу. Гледките бяха много красиви, както може да се види на снимките.

Към 21 часа вече бяхме до старата хижа „Седемте езера“, която тогава още не беше затворена. Наоколо имаше много хора – голямо оживление, така нетипично за планината. Веднага тръгнахме да търсим място за палатката, но вече всички удобни места бяха заети, затова я разпънахме на едно влажно парче земя.

За пръв път съм в Рила по време на събора на дъновистите. Лагерът им бе хаотичен – всеки опънал палатка където намери – между клековете, върху плоски скали и мокри треви. Най-хубавите места се заемат още в самото начало. Хората са всякакви – и млади, и стари, и деца, дори бебета.

Артур опъна своята едноместна палатка до нашата. Утре пътищата ни ще се разделят, тъй като той смята да тръгне към х. Иван Вазов, после към Рилския манастир, след това с транспорт до Пирин, да изкачи Вихрен, а за след това го поканихме в Пловдив.

Приключи и шестия ден от пътешествието, и заедно с него и голямото ходене из планината.

Рила — 8-15 август 2009 г. — ден пети

2009-12-23T14:52:00.008+02:00

Ден пети

През нощта беше много топло, а на сутринта очаквах да е много студено, но не се оказах прав. Печката беше изгаснала, но в бараката беше само леко хладно. Първи стана Богдан, а едва когато чехите се размърдаха и станаха, и аз се измъкнах от топлия чувал. Закусих обичайните бисквити с мед. Хранителните запаси започнаха да намаляват, което, макар и слабо, се отразяваше и на теглото на раницата.

Времето сутринта се беше пооправило. Горе по билото нямаше мъгла и се виждаше нашият път. Почистихме заслона и оставихме дървата до печката за следващите планинари. Преди да тръгнем се снимахме пред малката барака.

Към 10:30 ч. тръгнахме от заслона в посока х. Мальовица. В началото се изкачвахме, но ни съпровождаше дъжд и не беше удобно да снимам. През цялото време бях с дъждобрана.

По пътя срещнахме хора, които идваха от Мальовица. Разпитаха за заслона и им обяснихме какво да очакват. Май бяха решили там да нощуват, така че дървата щяха да им свършат работа.

Когато стигнахме Поповокапските езера мъглата ми попречи да ги огледам добре. Лошо време случихме този ден. И все пак можеше и да е по-лошо. Продължихме нагоре по камъните към Поповокапския превал. В дъжда някак си се концентрираш и крачките стават по-широки, но и умората се трупа по-бързо. На места беше хлъзгаво, но в нито един момент нямаше опасност. Все пак доза внимание никога не е излишна.

Продължавайки нагоре стигнахме превала, където отново влезнахме на територията на Национален парк „Рила”. Теренът беше каменист и доста труден във влажното време. За щастие спря да вали. След като преминахме най-трудната част спряхме за почивка. Беше към 13:30 ч.

Въпреки облачното време имаше видимост. Навсякъде около нас се виждаха канари. На отсрещния склон две малки човешки фигурки упорито се катереха без пътека докато не преодоляха тяхното си предизвикателство. Върховете оставаха забулени в мъгли; през няколко минути покапваха капки. След един чай отново качих раницата на гърба и тръгнахме към заслона „Страшното езеро”.

Страшното езеро се намира на високо сред остри чукари. За съжаление имаше мъгла, която скри всичко. По-късно гледах снимки при ясно време и много съжалявам за нашия късмет.

Заслонът там представлява каменна постройка, изградена директно върху скалата. Вратата и прозорците наскоро са боядисани в ярко оранжево. Там щяхме да направим кратка почивка.

Бяхме вървяли към 3 часа и половина. Когато погледнах часовника в заслона, той показваше 14:00 ч. В самата малка каменна сграда има място за около 14 човека. Има печка, маса, малко храна, лекарства, списание. По тавана и стените отвътре са сложили топлоизолация, а подът е каменен.

Тук направихме малко по-голяма почивка от час и половина. Пак чай, този път със солети. Вече свикнах да ям по-малко и да не изпитвам глад, въпреки по-голямото физическо натоварване в планината.

Следващият запис в тефтерчето ми е от 18 часа. Тогава пристигнахме в х. Мальовица. Времето не беше хубаво и не сме спирали за повече почивки. Вървяхме известно време сред скалите около Прекоречките езера, някъде над нас за минута се видяха зъберите, с живописното име „Иглите”, а пътеката ту се издигаше, ту се спускаше, докато накрая не стигнахме Ръждавишкия превал.

От там нататък трябваше просто да се спуснем надолу покрай река Малка Мальовица до хижата. За зла съдба се случи, че в края на спускането объркахме пътеката и се озовахме пред склон от морени. Заваля и дъжд. Ходенето по морените е голямо изпитание, но със завишено внимание успях да ги преодолея. В хижата пристигнах мокър, но за щастие нищо съществено в раницата не се беше намокрило.

Денят приключи с вечеря, разговори в столовата и наблюдение на метеоритния поток Персеиди, което щеше да е невъзможно ако небето не се беше изчистило. Прогнозата за следващия ден обещаваше хубаво време, което означаваше, че утре, живот и здраве, ще е последният ни преход — до Седемте езера.

Рила — 8-15 август 2009 г. — ден четвърти

2009-10-06T22:08:00.002+03:00

Ден четвърти

Нощта, която прекарахме в бунгалото до х. Рибни езера, беше студена и на сутринта никак не ми се ставаше от топлото легло. Излежаването до късно обаче не беше лукс, който можехме да си позволим, защото целта ни бе да ходим. Същата тази сутрин пътищата ни с Асен се разделиха – неотложни дела го принудиха да слезе през Рилския манастир към София. Останахме двамата с Богдан.

Както обикновено, изготвяме си план в последния момент. Решаваме да опитаме да стигнем х. Мальовица, но в краен случай да нощуваме в заслона до Страшното езеро, за чието съществуване научих едва тогава. Чудесен план, стига времето да е с нас.

Към 8 часа приключихме с традиционната закуска от бисквити, орехи, шоколад и горещ чай. Малко се натъжих, когато кучето ни не тръгна след нас, въпреки че ни видя как потегляме. На хижата имаше и други кучета и явно там му е харесало. Мислено му пожелах щастлив живот.

Пътеката ни изведе покрай източния бряг на Долното Рибно езеро, през клекове и полянки, прескочихме река Маринковица и плавно се заизкачвахме нагоре към рида Маринковица.

Час и половина след тръгването направихме първата почивка. Гледката назад беше величествена. Като ситни точки се виждаха постройките на хижата, езерата бледо се синееха, като на снимката дори не се виждат, а над всичко това се извисява близо две хиляди и седемстотин метра високият връх Йосифица. Най-отзад се виждаше и вр. Канарата, покрай който се спуснахме предишния ден. Към 10 часа слънцето вече беше почнало да се издига и напичаше измежду облаците.

Вървейки през планината, човек не може да не забележи красивите цветя. Срещат се навсякъде, където има вода. Оранжевите цветчета са сигурен признак, че под тях тече поточе. Самият склон е богат на поточета, поради което пътешественикът няма смисъл да мъкне много вода със себе си.

Нататък по пътеката се открива гледка към едно друго голямо рилско езеро – Смрадливото. То събира водите си от склоновете около него, а след това ги пуска стръмно надолу през гората към Рилската река, образувайки множество красиви водопади.

Следващата почивка се случи към 11 часа. Спряхме до една чешмичка, вече близо до билото. Газовото котлонче, което Богдан носеше, вършеше отлична работа. По един горещ чай на всеки два часа ободрява и прави преходите по-леки. Докато си почивахме мокрите ми чорапи съхнеха на един камък. Обещах си другия път да взема повече от тях.

В далечината видяхме хора, които вървяха в нашата посока. По-късно пътищата ни с един от тях щяха пак да се пресекат, но за по-дълго. Сега, когато ни разминаха, само се поздравихме.

В днешната история няма да има много снимки, понеже времето се развали малко по-късно и прибрах апарата. Случи се да завали дъжд, при което наметнахме дъждобраните. Изведнъж капките вода се превърнаха в замръзнали топчета. Градушката валя десетина минути, а зрънцата бяха колкото ориз. Днес времето не бе на наша страна и само се надявах да не загърми.

Щом преминахме билото започна дълго, но не много стръмно спускане към заслона Кобилино бранище. Дъждът ту спираше, ту закапваше, но бе достатъчен, за да ме измори. Когато вали дъжд е неудобно да се правят кратки почивки, което малко или много натоварва тялото.

В около 15 ч. стигнахме малкия заслон. До него се бяха събрали чужденците, с които се разминавахме по пътя, и се чудеха какво да правят. Ние направо влезнахме вътре да си оставим раниците.

Навън не валеше, но можеше всеки момент да закапи. Нашият път продължаваше нагоре към Поповокапския превал, който беше забулен в тъмни облаци, от които се чуваха гръмотевици. Определено настоях да останем тук. От чужденците едно момче беше тръгнало нагоре преди да стигнем заслона, други двама руснаци – мъж и жена – решиха да тръгнат надолу към Рилския манастир, а Артур, след кратко колебание, избра да остане с нас. На Кобилино бранище се пресякоха пътищата ни.

Заслонът представлява дървена барака, в която намерихме два реда легла със стари постелки, печка с дърва, две маси и столове. Нищо друго не ни беше необходимо.

Имаше проблем с дървата, понеже всичко беше мокро. За щастие се сетих, че бяхме подминали овчарска колиба с нацепени дърва. Нямаше никой и от там взехме няколко наръча. След известно време запалихме огъня и вече спокойно можехме да се стоплим, изсушим, нахраним и да чакаме нощта. Вода си набавихме от близкия поток, но я преварявахме за всеки случай. В далечината се чуваха гръмотевици, святкаха светкавици, валеше силно, но вътре бе уютно и топло.

Артур е поляк, тръгнал сам из България по време на отпуската си. По някакъв начин успявахме да се разбираме с него на смесица от български, руски и английски. Той ни разказа, че преподава полска литература в Гданск, а докато е учил се е запознал с някои славянски езици, затова не му беше трудно да разбира и български. Носеше чудесен пътеводител, какъвто ние тук нямаме – дори и ние се консултирахме понякога с него. Разбрахме, че Артур смята да върви до х. Иван Вазов, от където да стигне Рилския манастир, после да се прехвърли до Пирин, и след това да замине обратно към Полша. Богдан успя да го убеди, че и на Седемте езера е хубаво, както и да дойде в Пловдив ако има време. Пътуването през непозната страна може да е самотно изживяване, но винаги се намира някого, с когото да завържеш познанство и да опознаеш страната още по-добре.

Навън упорито валеше когато се потропа на вратата и вътре влезе човек с дъждобран. Попита на английски дали има места, след което в заслона се подслониха още шест човека – момчета и момичета от Чехия, които бяха тръгнали към х. Рибни езера. Държаха се по-затворено и не се опитаха да завържат разговор, което ми се стори странно.

Дойде време да вечеряме и тук е мястото да благодаря на Артур за пакетираните супи, с които ни почерпи. На печката стоплихме вода, в която разтворихме супите, а по късно с интерес наблюдавах как чехите за нула време си сготвиха ориз в едни пакетчета.

Светлината от двата мръсни прозореца започна да намалява, а дъждът поутихна. В топлия заслон нямаше никаква друга светлина, затова когато се стъмни още повече, направо си легнах. Беше към 21:00 ч. Преди това в печката хвърлих едно дебело дърво, което да ни топли цяла нощ, въпреки че вече бе голяма жега.

Цялото преживяване в заслона Кобилино бранище беше неочаквано, което го направи още по-интересно. Наложи се да разчитаме само на себе си и на малката барака в лошото време, а за утрешния ден се надявах, че времето ще е по-благосклонно.

Рила — 8-15 август 2009 г. — ден трети

2009-09-22T22:23:00.000+03:00

Ден трети

Третият ден беше понеделник. Въпреки студа през нощта, спах добре. Закусихме под лъчите на изгряващото слънце, а заедно с нас се бяха събудили и комарите. Малкият ни спътник беше спал зад палатката. Този ден планът беше да вървим до х. Рибни езера, като по средата на пътя щяхме да спрем за обяд до една чешма.

Пътеката ни водеше на юг към вр. Ковач. В дясно от нас тихо се синееше яз. Бели Искър, а белите облаци се отразяваха в гладката му повърхност. Времето беше прекрасно.

Преди да започнем лекото изкачване се спряхме до един поток. Всички потоци в района се вливат долу в Бели Искър. На това място водата течеше сред камъни, върху които бяха издигнати множество пирамиди.

Пирамидите в планината са нещо специално, въпреки че изглеждат прости. Те са наследство, оставено не само от една човешка ръка, а от всички заедно. Те са символ на стремежа на човек да въвежда ред в хаоса, да твори и да оставя своята следа по пътя си. Те стават ориентир за загубилите се, дават надежда на отчаялите се. И не на последно място, указват важни места. Като този поток например, с прекрасна вода. Тук напълнихме бутилките, като не пропуснахме да поставим по някой и друг камък.

Докато вървяхме покрай вр. Ковач, който ни остана в ляво, изведнъж се откри чудна панорама на север. Когато облаците не го закриваха, от там виждах целия ни път, изминат досега – от вр. Мусала, през Близнаците, Юрушкия чал, чак до бивака ни. Долу беше язовира, а от другата му страна обраслия с растителност висок склон с безименни върхове, извисяващи се на повече от 500 метра над него. Прекрасна гледка.

Пътуването ни през третия ден не беше трудно. Пътеката ту се изкачваше, ту слизаше, ту пресичаше долини на потоци, но все се придържаше около 2500 m надморска височина. Планината бе тиха и спокойна, като облаците ту скриваха слънцето, ту му даваха да огрее. Вятър почти нямаше, а наоколо се чуваха гласовете на рилските птици.

Към 11 ч. спряхме за поредната кратка почивка край мочурлив поток над Ковачкото езеро. Установих, че е много по-мотивиращо цялата група да спира по-често за кратки 5-минутни почивки, отколкото да се разпокъсва и да се изчакват изостаналите. Ясно е, че ще стигнем тогава, когато най-бавният от нас стигне, така че няма нужда от излишно бързане.

По пътя до тук нямаше много боклуци. Вярно е, че досега няма и много туристи. Носех чувалче, в което събирахме всичко, що е чуждо за планината – фасове, опаковки от вафли, салфетки, найлончета, метални консерви, вестници, парчета плат... С течение на времето чувалчето се понапълни. Човек сам не може да изчисти всичко, но ако всеки допринася по малко, планината ще бъде едно по-красиво място за всички ни.

Малко преди 12 ч. стигнахме средата на маршрута ни – чешмичката под Белишките вапи, които обаче не се виждаха, потънали в мъгла. Слънцето се беше скрило, времето захладня и се наложи да се облека с по-дебели дрехи. Така е тук на високото – в един момент се криеш под сянката на шапката, а в другия търсиш пуловера. Поне не заваля дъжд.

Чешмата, както и на много други места в планината, представлява просто една тръба, която излиза изпод камъните и улавя водата, за да я направи удобна за използване.

Някъде тук забелязах, че първата батерия започва да се изтощава. В крайна сметка се оказа, че само с нея успях да направя почти всичките 500 снимки, но това нямаше да е възможно ако не я бях пестил. Хвана ме яд, че не взех зарядното, уж с цел да ми е по-лек багажа, но се оказа, че само две батерии и умно използване биха били предостатъчни за 8 дни и поне 1000 снимки.

След като обядвахме, продължихме към разклона за х. Семково в местността Горни Куки. Беше почти 13 ч. Досега малкият ни спътник не бе имал проблеми, но тук се сблъска с две овчарски кучета, охраняващи стадо едър рогат добитък. Огромната каракачанка се спусна с гръмовен лай, но нашият мъник показа зъби и, въпреки че бе поне 5 пъти по-дребен, успя да спечели уважение.

Времето сякаш се пооправи отново. Вървяхме на запад на над 2500 m надморска височина, покрай върховете Чемерна и Вапа, в посока вр. Канарата. Мъглата на юг се носеше над планината и закриваше гледката, но сякаш не смееше да забули и нашия път. Само за момент се вдигна, за да зърнем Вапското езеро, след което отново се спусна. На север се виждаше добре.

Поредната почивка направихме под вр. Реджепица, който обаче остана скрит, но гледката към вр. Канарата беше чудесна. Успяхме дори да се снимаме тримата. Кучето не се престраши и то да влезе в кадъра.

В близост до мястото, където спряхме, имаше едно странно съоръжение, което проучихме. На снимката се вижда най-добре какво представлява – с две думи празен метален цилиндър и фуния над него. За какво се ползва, защо го има и тук, и на самия връх Канарата, това остана загадка.

Малко по-късно продължихме, като пътеката щеше да ни отведе над Канарското езеро, покрай едни скали и надолу до Канарския преслап. Почти се виждаше от къде трябва да минем. Скалната пътека беше много луда. Под нея се разкри долината на река Бели Искър.

Канарския преслап стигнахме към 16:30 ч. От там се открива чудна гледка към следващата част от пътешествието ни – Рибните езера. Едноименната хижа се намира между Горното и Долното Рибно езеро. Виждаха се рибарите около Горното ез. – малки като точки. Голямо спускане предстоеше отново.

Настаниха ни в стая с четири легла в едно бунгало. Пред него имаше голяма чешма и реших да си изпера единия чифт чорапи. Така и направих. После ядохме – аз ударих една супа и порция кюфтенца в сос. Много вкусна храна. Освен нас там имаше една голяма компания туристи на средна възраст, както и доста чужденци.

Привечер с Богдан тръгнахме да обиколим Горното езеро. Кучето, разбира се, ни последва. Един от рибарите каза, че пъстърва ловяли, но нямали късмет. Вървяхме по камъните покрай брега. Езерото има многожество притоци, от които се пълни. Нивото на водата беше с повече от два метра по-ниско от максимума – това си личеше по тревата (вижда се и на снимките горе) и по стоманобетонната стена, която заприщва езерото. На места камъните бяха по-разпръснати, а около тях бе кално, така че ги преодолявахме с големи подскоци.

Въпросните камъни за мен са едно от чудесата на природата. Докато вървях по тях си мислех как са стигнали там долу. Опитах да си представя колко по-различна е била планината преди милиони години – никак не е приличала на релефа сега. С течение на времето разни процеси, като замръзване на вода в пукнатините, са разрушавали гигантските канари – вероятно внезапно – изведнъж се е откъртвал огромен къс скала, политвал е със страшна сила надолу, разбивайки по пътя си други скали, разтрошавал се е в ужасен грохот, докато накрая не стигне дъното на парчета. Но като види човек размера на тези парчета, умът му отказва да си изгради представа за мащабите. Искаше ми се да видя падането на такава канара с очите си – колкото и просто нещо да е това, толкова и уникално би било. Бъдещето е ясно – всички тези големи за нашите представи камани, по които вървяхме, някой ден ще станат по-малки, ще се натрошат, докато накрая не се превърнат в пясък. Дали ще има хора тогава, които да вървят по този пясък?

Когато завършихме обиколката вече беше се стъмнило. Хубав ден беше третият, изпълнен с красиви гледки, интересни пътеки, стръмни спускания и с мисли за една непозната и древна планина, по която ходим днес.

Рила — 8-15 август 2009 г. — ден втори

2009-09-14T20:48:00.003+03:00

Ден втори

Вторият ден започна много рано. Станахме в 5:30 ч. и до един час отново бяхме на върха. Изкачвахме се в сумрак и за съжаление пак имаше мъгла, но явно такъв ни бил късмета.

Горе нещата не изглеждаха безнадеждни. От време на време вятърът издухваше облаците и се откриваше прекрасна гледка, само за да бъде закрита секунди по-късно. Нагласих апарата на статива и влезнах вътре да закуся. Горещият чай, който Богдан правеше с газовото котлонче, се оказа нещо чудесно и незаменимо за такова пътешествие като нашето.

На стените на стаята за туристи в метеорологичната станция имаше плакати, снимки, лепенки, картини, карти и пр. На една от стените висеше плакат-реклама на Primus, почти изцяло запъленен с послания от най-различни хора, на различни езици, с различни почерци. Намерих малко бяло поле и оставих моето послание, което прочетох в една книга:

„Когато се изкачиш на върха, продължавай да се катериш.”

По едно време облаците се разчистиха, слънцето беше изгряло и успях да направя няколко снимки.

В 8 ч. тръгнахме на юг към х. Грънчар. Първата внушителна гледка, която се откри пред очите ми, бяха „Трионите” – скално образувание между върховете Мусала и Малка Мусала, което с право носи това име.

Нашата пътека следваше билата и без особено стръмни изкачвания и спускания трябваше да ни отведе през Преслапа и покрай вр. Малък Близнак (2777 m), видими на снимката долу, Голям Близнак (2779 m), под Маришкия чал (2765 m), покрай Юрушкия чал (2769 m) и да слезе надолу към местността Джанка.

Тук е момента да спомена за кучето, което тръгна след нас от вр. Мусала. Как се бе озовало там, така и не разбрахме. Следваше ни цели два дни докато стигнахме х. Рибни езера. Ядеше бисквити, изблизваше консервите до дъно, но така и не свикна с хората. Беше винаги предпазливо, не даваше човек да го пипне. Може би си има причина. Хората мислеха, че е наш. В крайна сметка малкият ни спътник стана част от нашето приключение.

Преслапа представлява седловина между върховете Мусала и Малък Близнак, на запад от която е долината на р. Бели Искър, а на изток е долината на р. Голяма Марица. Облаците от по-рано се бяха изчистили и имаше добра видимост и в двете посоки.

Река Марица е най-пълноводната река в България, като от извора си до Егейско море водите й изминават 520 km, а въпросният извор – Маричините езера – се намираха на югоизток от нас. Скупчихме раниците една до друга, покрити с дъждобран, взехме почти празните бутилки и тръгнахме по най-прекия път през урвата, покрай мръсен неразтопен сняг и все надолу.

Немаркираната пътека продължи покрай едно от многобройните поточета, захранващи по свой собствен начин реката, която по-късно ще наречем най-пълноводната в страната.

Зад скалите се разкри страхотна гледка – самите Маричини езера. Не си личи от тук, но Горното е с площ 22 дка, а Долното – 11 дка. Те са циркусни езера, формирани в дълбоките части на Маричиния циркус. Горното е с дълбочина 11 m, а Долното – 5 m.

Спускането от тук нататък не беше никак лесно, но и да вървиш без утъпкана и маркирана пътека си има своя чар.

Маричините езера и долината на р. Голяма Марица са разположени в обявения през 1956 г. резерват „Маричини езера”. Голяма и неприятна изненада беше да видя рибари там, но за тях малко по-късно.

Самите езера са страхотни и според мен по нищо не отстъпват на Седемте езера. Водата им е студена и прозрачна, а извисяващите се над тях каменни стени на циркуса сякаш ги пазят от стихиите. Ето тук се ражда река Марица.

Не ходя така често по планините, затова винаги обувките са ми неудобни в началото и този път не бе изключение. С голямо облекчение се събух до Горното езеро и се излегнах на тревата. Няма такова спокойствие – вятърът подухваше, колкото да наруши огледалната водна повърхност; слънцето печеше, колкото да не е студено; пухкави облаци летяха в синьото небе, колкото да напомнят, че времето не е спряло; а чукарите наоколо се извисяваха над всичко. Можех да прекарам там часове, но нямахме този лукс.

Напълнихме бутилките с бистра и студена езерна вода и тръгнахме да се връщаме към Преслапа. Беше пладне. Този път ползвахме заобиколна, но маркирана пътека (х. Заварчица – вр. Мусала), разминахме се с други хора, включително двамата байкъри от заслона, изкачихме около 250 метра и към 14 ч. бяхме до раниците. Водата от Маричините езера беше много хубава, но не остана много. Малко се демотивирах заради умората и раните по краката, но аз винаги така правя, но нямаше връщане назад.

След като починахме и обядвахме, пак нарамихме раниците. Очакваше ни едно изкачване до вр. Малък Близнак и после все по билото. Прекрасни гледки се откриваха пред очите ми – на изток Маричиния циркус, над него върховете Маришки чал и Манчо, на запад долината на р. Бели Искър и едноименния язовир в ниското, обграден от иглолистни горски масиви, които внезапно спират, за да отстъпят място на клекове и треви.

Преди да стигнем чешмата под Маришкия чал, от която презаредихме с вода, видяхме онези рибари. Пред очите ни се бяха изкачили по сипеите направо, вместо да обикалят. Така е доста по-кратко, но и натоварващо.

Долу не бяха общителни и при приближаването ни се спотаиха сред клековете. Бракониери са все пак. Но горе поговорихме. Не им бил ден, така казаха. Помолиха да ги снимам и да им пратя снимката в Якоруда. След това продължиха към х. Грънчар.

Следващата долина, която ни остана в ляво, бе тази на р. Ропалица и Ропалишките езера. В Рила има толкова много вода, гъмжи от езера и потоци, а покрай тях и живот. За целия преход никога не сме оставали без питейна вода.

След като подминахме Юрушкия чал започна слизането към м. Джанка – около 450 m спускане. Пътеката вървеше право надолу, защото склонът не беше стръмен. Навлезнахме в клековете, когато започна да вали. За пръв път от тръгването ни сложих дъждобран, а постоянният лек дъждец ни мотивираше да ускорим ход.

В далечината на горната снимка, в ляво, се виждат ез. Грънчар и хижата със съпътстващите я постройки. За да се стигне до нея трябва да се слезе надолу, а ние решихме друго – да направим бивак точно на разклона за хижата, за да можем на другия ден да не губим време, а да продължим за х. Рибни езера. Така и направихме.

Дъждът спря и на първото удобно, равно и закътано между клекове място след разклона опънахме палатките (2320 m над морското ниво). Беше към 19 ч. Бяхме тръгнали сутринта в 5 ч. и, въпреки многото почивки, това се превръща в най-дългото ми ходене в планината (над 10 часа).

Времето беше хладно и мъгливо. Със зор и духане запалих влажните клекове, но веднъж щом се разгоряха всичко се нареди. Последваха обща снимка, вечеря, изсушаване на чорапи, тениска и обувки, изгасяне на огъня и лягане в спалния чувал.

Краката ме боляха. Още няколко дни беше така, но накрая всичко се оправи и те свикнаха с обувките. С това приключи вторият ден от пътешествието.

Рила — 8-15 август 2009 г. — ден първи

2009-09-07T21:36:00.003+03:00

Това е една история, в която няма нищо необикновено, но за мен се оказа историята на моето преоткриване на Рила. Наричам го още „приключение”, каквото и беше – нищо, че бе кратко. В осем части.

Ден първи

На 8 август паркирах колата там, където щеше да остане през следващите осем дни. А когато от багажника извадих раницата мокра се сетих за един принцип, който неусетно бях започнал да пренебрегвам – винаги, когато е възможно, прави нещата просто. Вместо протеклия мех за вода, можех да взема обикновена пластмасова бутилка. Нищо – всичко щеше да изсъхне.

Може би тук е моментът да опиша багажа, с който бях тръгнал. В 60-литровата раница имах спален чувал, надуваема постелка, 2 тениски и риза, 2 чифта чорапи, полар, скиорски панталон, обикновен дълъг и къс панталон, яке. Отвън бяха палатката, сандалите и статива. Кутията с храна включваше 2 пакета бисквити, шоколади, мед и орехи. В импровизираната аптечка присъстваха най-необходими лекарства, лепенки, бинт, игла и конец, четка и паста за зъби, парче сапун и малко шампоан в съвършената опаковка – пластмасови цилиндрични кутийки от стари 35 mm фотографски филми. В мен бяха дребни аксесоари като джобно ножче, компас, часовник, бележник, запалка... Освен това и книжка за 100-те обекта, документи и пари, карта, шапка, фотоапарат. Резервната батерия, карти памет и филтри бяха в раницата, заедно със заредени и изключени GSM и GPS. Задължителният дъждобран беше на лесно достъпно място. Бях взел тоалетна хартия, PVC торби и челник, но забравих резервните батерии. Забравих и слънчевите очила, но не и планинската застраховка. Много полезни се оказаха и щеките. Ако спомена обувките, бутилката вода и металното канче, това вече е всичко, което бях помъкнал. Общото тегло на раницата дойде към 15 kg.

Доволен съм от това как оптимизирах багажа си. Нямах нищо излишно, с изключение на GPS-а. Може би трябваше да взема още един чифт чорапи, пластмасова бутилка с алкохол и малко повече храна, защото по хижите не е много евтино. Доста добра работа свърши газовото котлонче, с което правихме чай по пътя, но не го носих аз.

От Боровец тръгнахме трима – Асен, Богдан и аз. Започнахме с дилема, която оставихме съдбата да реши вместо нас: ези – поемаме пеша нагоре; тура – качваме се на лифта до вр. Ястребец. Иска ми се да кажа, че съдбата ни помогна, но чрез моята монета и ръката на Богдан тя реши да ни изпрати да походим. Разбира се, не я послушахме и половин час по-късно (11:30 ч) бяхме на Ястребец.

Първият ден така или иначе започна късно, не ни остана друго, освен да го счетем за загрявка. Пътеката от Ястребец до х. Мусала е равна и върви успоредно на билото Маркуджик. Туристите по нея не бяха много – може би заради времето.

За малко повече от час, без да бързаме, стигнахме х. Мусала (2389 m). Раницата все още не тежеше, обувките все още не убиваха. Там спряхме за по една супа и чай, преди да продължим за заслона Еверест.

хижа Мусала

Наблизо се строи нова сграда, която повече прилича на хотел и с размерите си тотално засенчва малката хижа.

Пътеката започна да ни отвежда по-високо. Минахме покрай неразтопени снегове върху морените, криещи опасност от пропукване, покрай студеното Алеково езеро, покрай огънат като пластелин стоманен стълб, доказателство за силата на природата, и така нагоре към заслона. Времето бе хладно, облачно и мъгливо.

По пътя разбрахме, че на върха имало сватба. Малко преди да стигнем заслона срещнахме и сватбарите, които слизаха надолу.

Стана 16 ч. и вече бяхме в заслона. Както по-късно щеше да се окаже, цялото пътешествие бе белязано от липсата на бързане. В крайна сметка не бяхме тръгнали просто да прекосим планината, а да я опознаем бавно и спокойно. Харесваше ми това, че нямах фиксирана дата, когато да трябва да се върна, нямах и строг план, който трябва да следвам. Така се пътешества.

Лятото слънцето залязва по-късно, затова решихме да се качим до върха същата вечер, като оставим багажа в заслона. Към 16:50 ч. тръгнахме по лятната пътека, въпреки че изкачването е възможно и по зимната.

Пак се спирахме и отклонявахме. За никъде не бързахме.

Второто ми качване на вр. Мусала стана факт в 17:30 ч. Видимост нямаше, вятърът не бе силен, температурата бе +5.5°С (както разбрах от дежурния метеоролог). В стаята за туристи беше останала почти празната сватбарска маса. Почерпих се с малко фъстъци за здравето на младоженниците. След това се поразходих навън, като впечатление ми направи един човек, който си опъваше едноместната палатка на тревата на самия връх.

След един час тръгнахме обратно надолу. Времето не се подобри, затова ни остана надеждата, че поне утре сутрин ще е ясно. Щяхме да станем по тъмно, за да сме горе за изгрева.

В заслона срещнахме и други хора, измежду които: двама татковци със синовете си; едни фотографи, които още преди да тръгнем за върха бързаха за последната кабинка на лифта; две момчета, които си опънаха палатки в близост до постройката; един 56-годишен разговорлив мъж, каквито се срещат по планините понякога; а на сутринта на пейките в столовата спяха двама колоездачи, дошли с байковете си.

Аз бях доста изморен, защото предишната вечер спах само 3 часа, а и краката бяха почнали да ме болят, затова веднага си легнах. Така приключи първият ден в Рила.

Гела — Перелик — 11-14 юли 2009 г.

2009-07-27T23:39:00.039+03:00

Пристигнахме в Широка лъка към обед и, докато чакахме другите коли, се разходихме наоколо. Кратките ми впечатления от това селце–архитектурен резерват се въртят около стръмните улички, старите къщи с тикли, майстора на гайди, красивите гледки, сергиите за сувенири и родопските механи покрай пътя Пампорово–Девин. И, въпреки че си взех печат от Широка лъка, знам, че не съм разгледал и усетил това място както би ми се искало.

След като дойдоха и другите две коли, заваля дъжд и планът ни се промени. Ходенето отпадна и с помощта на отзивчивите жени в информационния център в Широка лъка намерихме къща в с. Гела, където щяхме да прекараме нощта. Точно се настанихме и дъждът спря. Денят вървеше към края си и използвахме времето преди залеза да се разходим по една пътека над селото.

Докато изпаренията от мократа земя се стелеха по плавните родопски склонове, кулата на вр. Снежанка се виждаше отвсякъде. А планината е особено красива след дъжд и който се страхува да я посети в лошо време просто изпуска подобни гледки.

Къщата в Гела на бай Петьо се оказа много удобна и уютна. Парното, подгрявано от огън, бързо я затопли. Имаше места за 7-8 човека, бани с топла вода, а единственото, което трябваше да си осигурим, бе храна.

На другия ден времето беше все още облачно и по обяд тръгнахме за х. Ледницата. Групата се стопи до 5 човека, като колите останаха в Гела. Новият план беше да стигнем тази хижа, на другия ден до х. Перелик, а последния да се върнем до Гела. Така и направихме.

От с. Гела до х. Ледницата не беше никак трудно – върви се по черен път, има достатъчно сянка (в случай, че е слънчево), изкачванията са малки...

До хижата стигнахме за час и половина. Тя е масивна постройка със столова с голяма камина, общи тоалетни на етажите и външна баня с топла вода, подгрявана от огън.

Там заварихме група от 10-12 деца на нещо като летен скаутски лагер. Играеха на игри за стимулиране на мисленето, съобразителността, уменията... На другия ден поеха към Триград.

Ние пък си оставихме багажите и с леки раници тръгнахме да търсим пещера Ледницата. Тя не е облагородена, а и трябва да са ти обяснили как да я намериш. Слиза се в едно дере и трябва да се прескочи реката. Ние я подминахме, та се връщахме, но в крайна сметка я открихме.

В пещерата е тъмно, студено, има лед, има дървена стълба, която води надолу към друга галерия, но като нямаме сериозни фенери и челници се отказахме да слизаме. А аз установих, че една външна светкавица би ми вършила страхотна работа и сред природата.

За тази пещера по-късно разбрахме от хижаря Стоян, че в нея едва не са загинали две деца. Всичко започнало като игра – били се скрили от другите деца. Слезнали чак до долната галерия, сгушили се в дъното й и треперели от студ. Открили ги почти 24 часа по-късно.

Хижарят разказа какви ли не истории. Сам движи цялата хижа и вечерта се присъедини към нас. Добър човек ми се стори, въпреки малко острото чувство за хумор.

Освен с него, там се запознахме и с трима чужденци – Дейзи от Англия, Клои от Шотландия и Бен от Австралия. Състуденти, тръгнали на обиколка из Източна Европа, били в Сараево и в Белград, после Пловдив, след това щяха да пътуват за Истанбул и т.н. В Пловдив разбрали, че в Родопите е хубаво, и така случайно нашият път се пресече с тяхния. Превеждахме им, за да се разбират с хижарите, а накрая ги взехме с нас към Пловдив, че иначе кой знае кога и как щяха да стигнат навреме за влака за Истанбул.

В понеделник, пак към обед, след хубава закуска, тръгнахме за х. Перелик.

Времето беше доста по-хубаво, купести облаци имаше само в далечината, а над нас – синьо небе и слънце. В първия час и половина видяхме бая зор, защото трябваше да изкачим стръмен склон, а по пътеката на доста места имаше кал. Маркировката точно там нещо я изпуснахме и четвърт час я търсихме.

Щом се изкачихме на билото обаче, трудното свърши и следваше ходене по равно. Отклонихме се да изкачим вр. Орфей, известен още като вр. Голям снежник или Широколъшки снежник; 2188 метра – втория по височина в Родопите. От него се открива обширна панорама – виждат се Родопите, Стара планина, Рила и Пирин. Вижда се и вр. Голям Перелик – 2191 метра – най-високият в Родопите – на него обаче има действаща военна база и достъпът е ограничен. Затова и не се качихме до него.

В тази си част Родопите приличат на по-високите планини като Пирин и Рила. Растителността е ниска, предимно треви и клек. Срещат се и ниски борчета, а на места внушителни иглолистни гори.

Поради лекото ходене и почивките по пътя в х. Перелик стигнахме към 18 ч. Там вече се бяха настанили чужденците, тъй като те бяха тръгнали един час по-рано.

Настанихме се и ние – в едно бунгало за 5 човека. Старо, но поддържано.

Хижарката направи чай, а по-късно запали печката в хижата. И цяла вечер обсъждахме един странен сън и последиците от него, предстоящия концерт на „Кота 0”, маршрута за следващия ден, и пр.

Нощта беше по-студена, заради тънките стени на бунгалото. На сутринта станахме по-рано и към 10 ч. тръгнахме заедно с чужденците в посока с. Гела. Вървяхме по немаркирана пътека, за която ни разказа хижарката. Имаше известна доза лутане, но с помощта на карта и компас се ориентирахме и нямаше проблеми.

Пак се налагаше да прескачаме поточета и на едно такова място ме ужили пчела. Интересно беше да вървиш по немаркирана пътека.

Излезнахме от гората на един черен път и отново, следвайки напътствията на хижарката, поехме наляво. В далечината вече се виждаха селата, към които се стремяхме. И така към 12 ч. стигнахме с. Стикъл. С питане на местните разбрахме от къде да минем и след още 2 часа се озовахме на пътя от Стикъл към Широка лъка.

В заключение бих написал, че за мен Родопите са може би най-красивите планини в България. Уникални са с това, че са много стари, меки, покрити с растителност, през вените им текат ледено студени реки и потоци, пълни са с живот, има нещо диво и мистично там. А ако из въздуха се понесе звука на една каба гайда, то магията на ще е пълна.

Велопоход: Пловдив — Бачково — 23 май 2009

2009-06-28T21:52:00.000+03:00

Първото ми пътешествие с колело беше запланувано в петък вечер и се състоя на следващия горещ ден. И докато се приготвя и тръгна, то стана обед.

Направлението: Бачковския манастир.

Разстоянието: 30 km.

Първата част от пътешествието беше излизането от Пловдив. Можех и по-кратък маршрут да избера, но предпочетох да мина по големите булеварди. Удължих си пътя с 2 километра.

Втората част бе по Асеновградско шосе — 20 km. Там беше най-неприятната част. И то не заради колите и камионите, а заради прахоляка, който вдигаха. Обикновените слънчеви очила не пазят добре, защото прахта влиза отвсякъде и често ми се налагаше да спирам и да си търкам очите. Пък и слънцето печеше, а който е минавал по Асеновградско знае, че няма никаква сянка — освен ако нарочно не спреш под някое дърво край пътя.

Третата и най-приятна част беше пътя в Родопите. Това беше и целта на пътешествието — не толкова самия манастир, колкото пътя до него.

Шосето не е стръмно. На места има по-трудни участъци, но нищо, което да не мога да премина. Колите не бяха голям проблем, защото край пътя има достатъчно място. Само когато ме задминаваха автобуси ме разклащаха малко, но свикнах :) Срещнах и повече от необходимия брой чешмички.

Хубавото на колелото е това, че не ми ограничава погледа. Докато карам мога да гледам навсякъде. И точно след един завой видях Асеновата крепост по начин, по който не я бях виждал никога, въпреки че често съм минавал по този път с кола. Само ми се искаше светлината да бе по-добра, но нямах избор.

Тунелите — те са два. В първия от тях научих нещо важно: когато има изкачване в тунел, по-добре да слизам и да бутам колелото. На втория тунел така и направих. Оставаше още малко до финала.

Часът беше 13:40. Табелата на Бачково се показа зад завоя и тази гледка ме зарадва много! Последва кратка почивка, няколко снимки и с нови сили нагоре към манастира.

Целта е достигната. Три кебапчета заситиха глада ми, една кола засити жаждата ми, а навесът ме скри от обедните слънчеви лъчи. Умората беше страхотна, а мисълта за спускането обратно към Асеновград ме зареди с енергия.

На връщане, с изключение на Асеновградско, беше голям кеф! С малко въртене минах 50 km/h! Ето и статистиката:

Река Янтра — 29—31 май 2009

2009-06-03T21:53:00.032+03:00

Когато наскоро разбрах, че има хора, които със собствени каяци често ходят по езера и язовири да прекарат ден сред спокойните води и красивата природа, реших да видя дали и на мен ще ми допадне. След един неуспешен опит да уредя това начинание, оставих го за известно време настрана. Докато скоро след това, сякаш съдбата се намеси, и дойде покана за тридневно пътешествие по тихите води на Янтра. Приех без секунда колебание.

С Борис пристигнахме в уреченото време на уреченото място (Беленският мост край гр. Бяла), запознахме се с водачите и другите авантюристи и скоро вече бяхме готови, инструктирани и, въпреки облачното време, нетърпеливи да започнем приключението. Щяхме да караме тандемни каяци и общо се събрахме към 15 лодки.

Част от долното течение на р. Янтра.

Карането на каяк в спокойни води се оказа лесна работа. Относително трудно можеш да паднеш във водата, но дори това да стане, реката е спокойна и не много дълбока, така че трябва да си голям карък, че нещо да ти се случи.

Първите минути свиквахме с гребането и управлението, после тръгнахме надолу по течението и свиквахме със синхрона. Последваха 6 часа гребане с добро темпо, редуване с почивки, после пак гребане, на места с насрещен вятър, и накрая стигнахме мястото на първия бивак – в двора на къща за гости в с. Белцов – където опънахме палатките. Като за първи ден си беше натоварващо, но вечерта срещу скромна сума се нагостихме със супа, салата и порция пиле с картофи, а ракията си я носехме. След няколко часа наздравици и разговори край масата си легнах.

В началото синхронът бягаше.

Скупчване за обмен на впечатления, бира, цигари и семки.

Част от веселата компания.

Първият бивак в двора на къщата в с. Белцов.
Палатката в ляво беше нашата.

Нашият гостоприемен домакин.

Вторият ден също беше облачен. Лодката ми се стори по-удобна, а гребането доста по-малко – само 3 часа. Ето това вече е истински релакс. На места се отклонявахме към бреговете да ги проучим, другаде пък заговаряхме рибарите, които все нямаха наслука, спирахме за почивка и да хапнем сандвичи... А Янтра е красива – бреговете й, водата, птиците, водораслите и клоните на мъртвите дървета, подаващи се на повърхността.

Малка бяла чапла в полет :)

В края на предвидения за деня преход над небето виснаха сиви облаци до където ти поглед стига и задуха насрещен вятър. Точно акостирахме до висящия мост до с. Беляново, опънахме палатките в близката горичка и събрахме дърва за огъня, когато започна да вали. И така до 7 вечерта, когато дъждът спря. За минути небето се проясни, облаците се разкъсаха, а залязващото слънце обагри небето в красиви цветове. Птиците излезнаха да търсят вечеря, а нашият огън се разгоря и всички живнаха. Вечерта прекарахме с народни песни и разказите на бай Кънчо.

Вторият бивак край реката.

Сто-метровият висящ мост над Янтра.

След дъжда облаците се оттеглиха, за да ми позволят да видя светлината от залеза.

Вечер край огнището.

Дойде последният ден от нашето пътешествие. Вечерта беше по-хладно, но в спалния чувал не усетих студа. И рано-рано птичките запяха, светлината проникна през палатката и просто се събудих. Земята също се събуждаше, а реката дишаше в очакване на слънчевите лъчи.

Сутришна мъгла.

И днес ни чакаха 3 часа гребане. Нищо тежко, нищо сложно – но поне нямаше и помен от вчерашните облаци. Небето бе синьо и слънцето напичаше. Голям кеф, честна дума. Този ден не ми се искаше да свършва. С каяците минавахме покрай красиви скали, изваяни от водата – каньонът на река Янтра. Пак спирахме – кой да си почине, кой да се излегне на слънце, кой да скача във водата...

Следобед стигнахме Дунав. Не плавахме много по него, но вече се усети, че сме в голямата река. Изникнаха лодки край брега, появи се цивилизацията. Дойде време да акостираме за последно и да сложим край на тези три интересни дни. Групата ни от 30-ина човека се разпръсна по колите, като преди това си казахме „до нови срещи някъде из красивите реки и язовири на България”.

Дунав.

Обичам когато съм сред природата, дори и сам. Харесва ми да се откъсвам от суматохата на ежедневието и вече знам как се чувстват онези хора, със собствените каяци, по езерата и язовирите. Определено ми допадна и си обещах, че няма да е за последно.

П.П.1 Понеже доста хора, които разгледаха снимките, изразиха съжаление за това, че фотографът никога не присъства, ето няколко, на които го има :)

П.П.2 Удоволствието да се спуснем с каяци по Янтра нямаше да бъде възможно без русенския клуб "Бяла звезда", които организират подобни приключения по различни реки и язовири в България и чужбина. Благодарности на нашия водач Тео, помощника му Мартин, и шофьора на буса бай Кънчо. И до нови срещи! :)

Скакавица — 23 август 2008

2008-08-29T00:26:00.010+03:00

Днешният разказ е за спонтанната разходка до Скакавишкия водопад в Рила. Предисторията е такава, че реших да си купя туристически обувки. Борис също. И така или иначе бях на парти в София в петък вечер, на другия ден отидохме до Adventure Sport, харесахме едни трисезонни обувки Salewa, купихме ги и тръгнахме да мислим къде да ходим.

Едни приятели на Борис бяха в Рила по това време и решихме да идем там. Бях се подготвил за еднодневна разходка, но вече денят се бе преполовил, така че не ни оставаше друго, освен да преспим в планината. В хижа Скакавица.

Речено-сторено! Проверка на екипировката, пазаруване и потегляне. За 2 чáса стигнахме х. Пионерска, обух новите обувки, сложих малката раница и поехме по горите. Беше 16:40 ч., а пътеката бе същата, която ни отведе до седемте рилски езера две седмици по-рано. Всъщност, оказа се, че сме тръгнали по по-обиколна пътека, но за сметка на това някъде по средата й се засякохме с приятелите на Борис, които идваха от х. Ловна.

В началото има известен наклон за преодоляване, но после пътят става равен и приятен. За съжаление покрай него няма красиви гледки. Постоянно се разминавахме с други туристи и ми направи впечатление колко оживено е през хубавите уикенди.

След като чудодейно се срещнахме с приятелите на Борис, продължихме заедно към Скакавица. Аз пак се изморих, въпреки че преходът е супер кратък и лесен. Чак ме е яд. В 18 ч. пристигнахме в хижата. За щастие имаше места, но е хубаво да се резервират ден по-рано (0886509409). Спането е около 10 лв.

След кратка почивка излезнах навън да изчакам останалите, защото те искаха да се настаняват и не знам още какво. Намерих едно старо огнище в гората, до някакво поточе, и там се помотах известно време. Когато се събрахме си запалихме огън, въпреки че нямахме нищо за жар. Изядохме си храната, изпихме бирата, и то се стъмни. Тук сме цялата група:

Пробвах да направя снимка на небето, но се оказа невъзможно без дистанционен спусък – още едно нещо, което влиза в списъка за напреднали.

Спането беше добре – малко гадно в онези чаршафи, но не си бях взел новия спален чувал, така че нямах алтернатива. В стаята спяха още четирима непознати, като единият ме предупреди, че хъркал, но съм спал толкова дълбоко, че не съм го чул. А той наистина бил хъркал.

Сутринта станах рано – в 6 ч. Исках да направя снимки на планината и водопада при изгрев слънце. Докато вървях през гората покрай реката компания ми правеше едно куче, което препикаваше храстчета и дървета на всеки 5 метра. За 20 минути стигнах Скакавишкия водопад. Слънцето не се беше показало още, затова всичко изглеждаше студено. Духаше и вятър. Гледката не беше чак толкова красива. По едно време слънцето обагри в червено върховете на скалите, но бързо се вдигна високо. Водопадът така и не го огря. Явно трябва да се посети по залез.

След самотната разходка се върнах в хижата, изчаках другите да станат, закусихме и пак тръгнахме към водопада. Вече цялата хижа се беше размърдала, доста хора поеха по пътеката, ние също. При малкото водопадче на реката направих може би най-добрата снимка за целия уикенд.

И преди съм ходил до Скакавишкия водопад, но не и точно под него. Този път се качихме чак до скалите, където се разбива водата. Страхотно е – тътена на падащата от 70 метра вода, студените пръски, които те мокрят, хлъзгавите камъни, по които трябва да се внимава много...

А отгоре се откриваше гледка над долината. Слънцето се бе изкачило доста вече, взе да става топло, а аз си обещах пак да се върна там някой ден.

Върнахме се цялата група в хижата, където обядвахме и към 12:30 се разделихме. Аз и Борис щяхме да се върнем към колата и да ходим на един язовир, а другите продължиха прехода си през Рила.

Слизането беше много лесно. Този път тръгнахме по пряката пътека, която обаче е по-стръмна. Отне ни точно час да стигнем колата и да поемем към яз. Дяково. Както винаги, много ми хареса в планината и реших вече по-често да ходя. Струва си!

Седемте рилски езера, vol. 2 — 10 август 2008

2008-08-12T23:09:00.016+03:00

Ето че след известно прекъсване пак реших да напиша нещо тук. Всъщност бях в творческа ваканция. Тя започна в началото на август миналата година и приключи днес, вина за което отчасти има настоятелната молба на Деница.

Всичко започна в един тривиален работен ден, когато получих покана да се включа в някакъв facebook event — за разходка в Рила. Човек трябва да действа на мига, затова веднага се записах. После забравих.

Три дни преди събитието дойде напомнящ e-mail, при което се сетих какво бях направил. За щастие същият този уикенд бях решил да почивам и всичко си пасна идеално.

В неделя тръгнах в 6:30 за София, събрахме се с моите спътници (Гошо, Тереза и Борис) и в 9:00 потеглихме към Сапарева баня и Паничище. Избрах най-краткия път (през Бистрица — 95 km) и за час и нещо стигнахме х. Пионерска, където вече чакаше изнервената група.

Преходът започна в 11:00. Времето беше облачно и щеше да вали. Чудех се дали нямаше да се хлъзгам много с онези маратонки, но след неприятната случка с ноктите миналата година се заклех повече да не обувам туристическите обувки. За щастие нямах никакви проблеми този път.

Както се вижда на първата снимка, в началото вървяхме през гората. Багажът ми беше значително по-малко от друг път, което сигурно е оказало влияние, но не попречи да изплезя език след 20 минути. Добре поне, че нямаше жарко слънце, което още повече да нажежи обстановката.

Добре, но, както се очакваше, заваля. В подобно време се оказахме точно преди две години, когато пак бяхме в този край на най-красивата българска планина. За разлика от тогава обаче си носех истински дъждобран, а не от онези найлони, така че успях да се предпазя като про.

Час и половина след началото стигнахме х. Рилски езера. Мъглата беше много гъста и скриваше всякакви пейзажи, но за сметка на това при приближаването ни към хижата направи ето това:

Без да се хваля, но това е страхотен кадър, а на живо беше още по-впечатляващо. Масивната постройка просто изплува като призрак от нищото, без да я очаквам ни най-малко. Струва си да си в планината и в такова време.

В хижата обядвахме по една леща и други работи. Всъщност въобще няма нужда човек да си носи храна, стига пари да има. А на който му трябва там може да си вземе печат за онази книжка със стоте обекта.

Тази панорама не беше запланувана, но случайно се получи добре. Всички на снимката са от нашата група, която по едно време преброих като да е от 14 черепа, но може да съм броял грешно.

След обяда времето малко се пооправи и опитните ни водачи избраха да минем по билото, известно по тези земи като Сухия рид. Нямаше кой знае какво за гледане поради мъглата. На някои места обаче се откриваше добра гледка.

х. Рилски езера и околността, гледани от Сухия рид

Така изглежда рида в мъгливо време. Самото ходене е леко — като разходка.

По едно време сякаш се бяхме разточили по цялата планина, но на едно място се събрахме. Там направихме обща снимка, която няма как да покажа сега, понеже фотографът го няма. Но снимката я има във facebook. Сега като броя сме 18 на тази снимка.

Това, мисля, беше край ез. Бъбрека. Него го стигнахме първо. Излишно е да споменавам, че не се виждаше много — само брега и малко от езерото. Вътре плуваха малки рибки, а Боби, който току що си беше извадил риболовен билет, постоянно гледаше във водата. Там обаче риболовът е забранен.

Отказахме се да се качваме до ез. Окото, защото нищо нямаше да се види, пък и не бях отишал там да си взимам здравето. Всъщност от самото начало мислех, че ще е само лежерна разходка. Голяма заблуда.

Тръгнахме надолу по друга пътека и естествено 88% от групата отпраши и се скри в мъглата. Останахме четиримата, които пътувахме от София.

Ей тия коне постоянно кръстосват каменистите пътеки. Може да се уреди да пренесат багаж или хора от х. Рилски езера до старата хижа по-нагоре. Това, в комбинация с off-road джиповете от х. Пионерска, означава, че човек може да се качи без дори да се умори чак до горе. Другият път ще пробвам.

Като стигнахме новата хижа мъглата изчезна бързо. Можеше да се види нещо повече от сиви облаци и 10 метра камъни. Само че вече трябваше да се ориентираме към прибиране.

До колата стигнахме пак за час и половина. После по обратния път до Сапарева баня, където трябваше да се отбием до известния им гейзер. Само че в момента той е опитомен и не избухва както едно време. Сигурно все още е един от най-горещите в света, но не е много зрелищен. Ето снимка, направена от Борис. Има си и скулптура.

В крайна сметка уж бързахме, защото после мен ме чакаше път до Пловдив, но се озовахме в кръчмата „При гейзера”, и чак към 9 часá заминахме за София. Аз се прибрах много изморен в 0:00.

Не можах да си почина този уикенд, както го бях запланувал, но си струваха усилията. Другата събота съм за риба.

Сопот — 1 юли 2007

2007-07-02T20:27:00.002+03:00

Наближи поредният уикенд и този път бях твърдо решен да отида в Сопот. Успях да навия и приятелите, които все усещах, че се чудят защо точно това място съм избрал. Вярно — Сопот е града на Иван Вазов, има къща-музей и е един от 100-те национални обекти, но причината беше друга. Сопот е център на парапланеризма в България.

Исках да летя. Бях казал само на Георги, защото не бях сигурен дали ще стане. Не знаех какво ще реша в последния момент, не знаех дали бих се доверил на някой пилот. Но когато стигнахме там към 4 ч. следобед и когато видях оживлението, което кипи в подножието на лифта, си казах, че ще го направя. Не може толкова много хора да летят, а аз да се уплаша.

Дачи, известна също като LeeAnn в блогосферата, е човекът, без когото нямаше да стане нищо. В нейния блог прочетох за Небесните Номади, там разбрах, че всеки може да лети, стана ми ясно къде се провеждат полети, и с една дума разбрах, че мога да го направя, стига да искам.

В 11 ч. тръгнах за София, забрах Георги, Тошо и Асен, и към 2 следобед се качихме на подбалканския път. Времето беше страхотно, а движение почти нямаше. Никога не бях пътувал по това шосе, но без проблеми стигнахме Сопот. Трябваше да се отбием по второто отклонение след отбивката за Анева крепост, съответно го изпуснахме и се върнахме. От там нагоре лесно стигнахме до паркинга в подножието на лифта. Без напътствията на Дачи трудно щяхме да го открием.

Обиколихме, разгледахме, пихме по нещо и почакахме на една маса навън. До нас имаше много момчета с планински велосипеди за екстремно спускане, както и други хора — малки и големи. Говореха си за летене, а във въздуха летяха парапланери! И кацаха на поляната зад дървеното заведение. Вътрешно се убедих, че ако времето го позволи, на другия ден ще летя.

С тази огромна топка те пускат по баира и се търкаляш докато се спреш.

Пред палатката на SkyNomads. На поляната отзад кацат парапланерите.

Настанихме се в къща, където условията бяха добри. Нищо особено, но беше чисто и спокойно за спане. Вечерята беше в кръчма "Родео", където се запознахме с някои от по-редовните парапланеристи. Един човек взе да разказва как на някои хора им ставало лошо ако гледат надолу, повръщали и т. н., както и други обезкуражаващи истории. Разбира се, всичко ми прозвуча на маитап и не го приех сериозно. Моите приятели пък се бъзикаха с мен — това ми била последната вечеря, изпращали ме, радвали се били, че сме се познавали, да съм оставил парите, ключовете за колата, телефона при тях... Беше весело. После спах непробудно чак до 8 сутринта.

Стаята, където спахме една вечер.

Денят беше чудесен. Много обичам сутрините в планината, защото е прохладно, но не е студено, наспал съм се добре, въздухът е свеж. Закусихме в друга кръчма, където се запознах с инструктора ми Николай. Към 9:30 тръгнахме към лифта.

Самият лифт ми се стори огромен. Не се виждаше крайната станция, а стълбовете бяха по около 10 м високи. Движехме се бавно над остри скали, непроходими гори, пропасти и сипеи. Някъде долу шумеше река. Леко захладня, но в небето нямаше облаци и слънцето печеше. Не бих казал, че нямах търпение — дори признавам, че тогава за малко се притесних (сигурно заради лифта — бая високо си беше, а се изкачвахме още и още), но спрях да мисля за тези неща и гледах природата наоколо.

Поляната горе е по-голяма от тази долу. Имаше други хора там, които приготвяха крилата си. От време на време излиташе някой. Моят инструктор беше приготвил крилото, но преди това помогна на двама ученици от клуба да излетят. Накрая ме извика, даде ми каска, закопча ми малка сбурия (мисля, че така се казваше) и ме захвана за неговата. Самото крило е така завързано, че аз трябваше да го дърпам. А това е доста трудно.

Щом се появи лек насрещен вятър (към 11 ч) Ники каза да тръгваме и почнах да тичам. Парапланерът ме дърпаше много силно назад и по едно време помислих, че трябва да спра, но той ми извика да продължавам и отново се затичах с всички сили. След десетина метра просто се отделих от тревата и бях във въздуха! Не мислех. Все още не бях седнал в сбруята, а ме носиха каишите, закопчани около бедрата. Ники залюля парапланера и се наместих на седалката.

Чак тогава се огледах. Уау! Летях! Под краката си виждах дръвчета и храсти, в подножието на Стара планина бе Сопот и котловината, а в далечината — Средна гора. Отвъд нея се виждаше Горнотракийската низина. Завихме наляво и минахме на няколко метра от един рид. След него се разкри дълбока долина, обрасла с дървета. Бяхме толкова високо, че онзи огромният лифт сега беше миниатюрен. Стълбовете приличаха на клечки за зъби. И цялата тази гледка е под краката ми. Прелетяхме над Аневата крепост, която е купчина камъни, въртяхме се наляво-надясно и единствено шумът от вятъра в ушите ми подсказваше, че се движим. Всичко бе толкова далеч, че не става да се ориентираш по него. Къщите бяха като кутийки, подредени прилежно една до друга покрай улици и шосета. По тези улици се движеха коли-играчки: синьо камионче, червена кола, бяло микробусче — пълзяха бавно и спокойно между крайпътните дървета. По зелените поляни кротко си пасяха дребни крави, а тук-таме се виждата черни точки — хора, които щъкат наоколо. Сигурно всеки може да си представи такава картина, но усещането е неповторимо.

С една дума бих го описал като Свобода. Пълна и ... щях да напиша "абсолютна", но няма такова нещо. И все пак е свобода — да се рееш накъдето пожелаеш, да зяпаш какво става долу, да се наслаждаваш на прохладния вятър, който влиза в крачолите ти и бавно да се приближаваш към земята. Дори за малко управлявах парапланера — много е лесно и интуитивно — дърпаш лявото въженце и завиваш наляво, дърпаш дясното и завиваш надясно. Изглежда майсторлъкът е да знаеш на къде да се насочиш, за да хванеш топъл въздух, който да те вдигне нависоко.

Самото летене не беше неравно. Усещаше се клатене от време на време заради т. нар. балони топъл въздух, но иначе всичко беше спокойно и плавно. Постепенно къщите взеха да стават по-голями и се насочвахме към поляната за кацане. Преди да полетя мислех, че повече от 15 мин. няма да ми се лети, но горе разбрах, че с часове мога да се нося така и просто да гледам наоколо. Много е отпускащо и забавно. Разбира се, само ако има опитен инструктор зад гърба ми. Кацнахме около 15 мин. след старта, за което съжалих. Но въпреки това тръпката беше огромна. Първият полет е неповторимо изживяване.

На земята започнах да осмислям преживяното. Не съжалявах за абсолютно нищо (освен, че свърши), чувствах се чудесно и трудно намирах думи да разкажа какво е. Изчаках приятелите да слезнат с лифта, разпитаха ме хубаво, видяха, че нищо ми няма и ми върнаха ценностите и ключа за колата. Поседяхме още малко и решихме да поемаме по нашия път. Казахме си чао с Дачи, а аз бях с ясното съзнание, че пак ще се видим там — на 100%. Летенето е като наркотик, от който бях опитал малко, но има опасност да се пристрастя. Към такъв наркотик, обаче, с удоволствие бих се пристрастил :)

* * *

Останалата част от пътуването ни не беше нещо особено. Разгледахме Радиното училище и къщата-музей на Иван Вазов, изядохме по един сладолед и тръгнахме към Карлово. Там първо намерихме гарата, за да проверят Тошо и Асен в колко часа има влак за София, после оставихме колата и тръгнахме да търсим къщата-музей на Васил Левски. И нея разгледахме, след което отидохме в Калофер. Там минахме през къщата-музей на Христо Ботев. И трите музея си приличаха, имат интересни неща, но цялостното ми впечатление е такова, че биха могли да бъдат доста по-привлекателни и информативни, отколкото са сега. От тях просто лъха на старост. Не са пленителни и надали биха били интересни за повечето деца и възрастни във времето на Хистори и Дискавъри Чанъл.

В двора на Девическия манастир, Сопот

В музея на Иван Вазов, Сопот

Пред паметника на Левски, Карлово

Пред паметника на Ботев, Калофер

Завършихме с обяд в ресторант на площада в Калофер, с Георги изпратихме Тошо и Асен до гарата на Карлово и тръгнахме към Пловдив. След едно огромно задръстване (може би заради голямия поток от автомобили, прибиращи се от авиошоуто на летището в Граф Игнатиево, и заради връщащите се от близките села хора) най-сетне се прибрахме.

Това ми беше най-екстремното преживяване и се радвам, че го направих. От известно време имах нужда да сторя нещо нестандартно и наистина съм доволен от този първи юли — от първия ми полет.

Рилските езера — 8 август 2006

2007-06-12T19:55:00.000+03:00

Ден първи

Между 8 и 10 август 2006 г. посетихме Национален парк "Рила" и Седемте Рилски езера. Тръгнахме петима в 11 ч. от Централна автогара София с автобус за Петрич, който ни остави на околовръстния път на гр. Дупница час и половина по-късно.

Мъжът в дъното не е от групата.

На снимката: Добромира, Сашо и отпред Георги и Филип

В Дупница се качихме на автобус за Сапарева баня и от там мислехме да поемем по пътя за Паничище и Народния парк. При пристигането ни в Сапарева баня ни намери човек, който предложи да ни закара до Паничище с микробус в 14:30. Съгласихме се, защото времето напредваше. Имахме час и половина и го използвахме да разгледаме града-домакин на единствения гейзер в България.

Гейзерът на Сапарева баня е с температура 103 градуса по Целзий и е един от най-горещите в света. Периодът на пулсиране е 5-6 сек, а по достъпност се нарежда сред първите места.

В уречения час се върнахме при маршрутката както се бяхме разбрали с шофьора и потеглихме нагоре за курортно селище Паничище. Пътят е живописен, движи се зигзагообразно по склоновете на Рила и се откриват впечатляващи гледки. Времето беше хубаво, топло, с бели облаци в небето. В 15:25 ч. започна вървенето по горска пътека с червена маркировка. В началото тя беше открита, борове се извисяваха от двете страни, а под тях можеха да се намерят боровинки и горски ягоди.

Пътят за х. Скакавица, в която решихме да пренощуваме, се отклони и се изгуби в гората. Като влезнахме в нея всичко наоколо притъмня. Влагата се усещаше навсякъде, а тревата почти изчезна. Теренът стана по-стръмен, раницата ми започна да тежи повече. Грешка от моя страна беше, че носех много храна със себе си, но това го установих едва на края. След час и половина пристигнахме и взехме стая за петима.

На мястото на сегашната хижа Скакавица преди е имало стара постройка от 1922 година, която изгоряла в пожар. Това е най-старата хижа в България и се намира на достъпно, но само за хора и животни място. Долината е красива, а водопадът в близост до хижата прави мястото още по-интересно. И до ден днешен няма моторен транспорт до там и всички провизии се карат с мулета. Самата хижа е построена през 50-те години на ХХ век на мястото на старата, а най-новата сграда е от 70-те години. Стаята ни се намираше в новата постройка, по която все още извършваха довършителни строителни работи. Условията бяха по-добри отколкото очаквах — имаше нова PVC дограма и топлоизолация по стените. Таванът беше наклонен и към едната стена ставаше ниско.

Обща снимка пред новата сграда, х. Скакавица
Пешо, Филип, Георги, Сашо и Добромира

Преди да вечеряме се разходихме до Скакавишкия водопад. Намира се на 20-30 минути от хижата и се спуска от 70 м от скалите на юг — той е най-високият в Рила. В подножието му се виждаха сипеи, но да ги достигнем беше отвъд възможностите ни за този ден. Сам по себе си водопадът е забележителен, а местоположението му е прикрито сред борови гори и се разкрива пред погледа на човек едва когато стигне края на долината. През цялото време се чува грохота от падащата вода. Огромните камъни по пътя говорят за изминалите ледникови епохи и силите, които са оформяли релефа тук.

Скакавишкият водопад
През зимата е заледен и подходящ за алпинизъм

На края на първия ден бях много доволен най-вече от това, че времето остана хубаво и не валя дъжд. Надявах се и следващите дни да са такива.

Ден втори

На сутринта се събудих рано. В 6:30 планината е доста студена, но беше още по-красива, слънчевите лъчи обагряха отвесните скали на запад, а времето обещаваше да бъде много хубаво. Закусихме отвън до хижата и си направихме обща снимка, след което стегнахме раниците и се приготвихме за тръгване. Като цяло останах много доволен от това, което ни предложи х. Скакавица — персоналът е услужлив, условията са прилични с изключение на това, че нямаше постоянна топла вода, но това е абсолютно нормално за такава отдалечена от цивилизацията хижа. Тук получих и първия си печат в книжката за 100-те обекта.

В 9:30 тръгнахме по маршрут със зелена маркировка. Нямаше никакви трудности — движехме се по почти равна горска пътека. На места дори се спускахме надолу, което ме учуди. След известно време обаче тръгнахме нагоре и не след дълго срещнахме други туристи — две жени с две деца — които се опасяваха, че са объркали пътя за езерата. Разбрахме, че вървим в една посока и пордължихме заедно. Когато излезнахме от гората, ниски храсти замениха дърветата. Откри се широка гледка на север — виждаха се Витоша, Стара планина в далечината и Говедарци и Мала църква долу. Групата ни се движеше в индийска нишка по пътеката, която на места се губеше в храстите, но лесно я намирахме. Улесняваше ни това, че имаше добра видимост и стълбовете на зимната маркировка се забелязваха без проблем.

Скоро пристигнахме до х. Рилски езера. Тя е масивна постройка с голям капацитет и се намира на 2150 м надморска височина. Не се спряхме за повече от 5 минути и продължихме нататък. Денят беше прекрасен. Покрай езерата имаше доста туристи. Заприлича ми на гледката при вр. Мусала преди две години — красива природа и много хора, които се разхождаха напред-назад. Имаше както възрастни хора, така й семейства с много малки деца. Всички се снимаха и се радваха на пейзажите, а някои просто си лежаха на поляните до езерата и се печаха на слънцето. Водите на езерата са много студени, а къпането в тях е забранено.

Спирахме за малко до всяко езеро — първо Рибното (2184 м), после Трилистника (2216 м), Близнака (2243 м), Бъбрека (2282 м), Окото (2440 м) и накрая Сълзата (2535 м). Най-ниското Долно езеро не успяхме да посетим. От време на време се откриваше панорамна гледка на север, само за да бъде бързо скрита от планинските склонове, но с изкачването ни нагоре изглеждаше все по-красиво и по-красиво. Накрая, когато стъпихме на най-високата точка по маршрута в този циркус, белязана с множество каменни пирамиди, разбрах, че идването тук си е струвало. Гледката е истински впечатляваща и може да спре дъха на по-емоционалния турист. От тази височина всичко изглежда малко. Хижите са като кибритени кутийки, езерата са като искрящо сини локвички — и всичко това заобиколено от ярко зелени треви с малки цветя в тях. Отвсякъде лъхаше на чистота и свежест. Времето не ни позволяваше да останем до залез слънце или следващия изгрев, но съм убеден, че тогава панорамата щеше да бъде зашеметяваща.

х. Рилски езера

Долното езеро

Изглед отгоре — в далечината е Долното езеро, най-дясното е Рибното, после Трилистника, от Близнака се вижда съвсем малко, а най-лявото е Бъбрека. Окото е в ляво, а Сълзата зад гърба на фотографа.

На фона на Окото

Пешо

Езеро Близнака

Добромира превзема скалите

Единственият транспорт до горе

Дойде време да се разделим със Седемте езера и да се спуснем към х. Иван Вазов. Преди това трябваше да стигнем Раздела. Продължихме нагоре и вече почти не се срещаха хора. В небето се появиха повече облаци. Пътеката беше права, а пейзажът наоколо равнинен и тревист. Задуха слаб вятър, слънцето се скри. На Раздела има един метален стълб с табели по него и две стари камбани, които при силен вятър озвучават месността. Там срещнахме самотен стар планинар, който си обикаляше наоколо. С лице обрулено от вятъра, очила, само по риза и пуловер, той се зарадва да поспре и поговори с някой. Едно от най-приятните неща в планината е да срещаш хора и просто да си говориш с тях, нищо че са непознати. Винаги има какво да си кажете, а и почти никога няма да срещнеш лош човек.

Очакваше ни час спускане по поляна, пресечена от малки рекички, известна като Голяма мокрица. Поточетата се вливаха в р. Бистрица, която тече по средата на тази месност. В далечината се виждаше хижата и изглеждаше доста по-близо отколкото в действителност. Имах чувството, че за 20-30 пинути ще стигнем, но това беше зрителна измама. Колкото повече вървяхме, толкова сякаш тя се отдалечаваше. Накрая, след като преминахме покрай едно стадо крави и право през едно стадо любопитни или предпазливи коне, достигнахме целта си.

Пешо при един от конете

Посрещнаха ни две превъзходни немски овчарки! С облекчение свалих раницата и се строполих на пейката отпред. Хижата е масивна сграда с няколко дървени бунгала до нея. Единствената чешма е отвън и от чучура се изливаше ледена планинска вода. Настаниха ни в обща спалня с 15 легла - седем долу, седем над тях и едно отделно. Нашата група заехме 5 легла горе, а долу беше едно семейство с две деца. Условията в х. Иван Вазов бяха по-лоши отколкото в Скакавица, но това не ми правеше голямо впечатление. Когато си в планината е важно да имаш покрив над главата си за през нощта, а всичко останало са екстри.

Преди вечеря се разплухме на една поляна над сградите, а слънцето точно залязваше на запад. В небето имаше облаци, но въпреки тях днешния ден беше прекрасен. Надявах се и утре да е добре, въпреки че знаех, че ще вали. Плановете ни бяха да направим преход към х. Мальовица на следващия ден при условие, че времето е хубаво. А при лошо време не бяхме решили още.

Хижа Иван Вазов

Вечеряхме от нашата храна и супа от кухнята на хижата. Излишно е да казвам как ми се услади - интересно е как при толкова лишения човек може да се радва силно и на най-малкото. Денят бе много ползотворен, но и доста изморителен, поради което си легнах рано.

Ден трети

Нощта мина неусетно за мен. Когато се събудих още не се беше съмнало. Втория път като се събудих пак беше сравнително тъмно навън, но на третия път вече се беше развиделило. Мястото ми беше най-близо до стълбата, така че се измъкнах без да будя никой. Сутрините в планината ми харесват много, защото са тихи, свежи и ми дават възможност да остана насаме със себе си поне за малко. Закусихме в столовата и докато си стегнем раниците другите туристи бяха тръгнали. Времето беше лошо, но не валеше все още. Обух си водонепромукаемия панталон, а дъждобрана поставих на лесно място. Всичко в раницата опаковах в найлонови торбички — най-лошото нещо, което може да ти се случи е да се намокри целия багаж от дъжда и да нямаш сухи дрехи. Нямах дъждобран за раницата, затова беше важно да съм сигурен, че всичко е опаковано.

Тръгнахме в 8 ч. и около четвърт час по късно заваля ситен дъждец. Спряхме да сложим дъждобрани и продължихме в долината. Следвахме пътека със синя маркировка, която трябваше да ни отведе до билото, по което да стигнем до вр. Мальовица. С течение на времето обаче дъжда се усили, облаците се спуснаха по-надолу и скоро видимостта намаля. Засили се и вятъра, което окончателно ни отказа от прехода до х. Мальовица. Сега дилемата беше да се върнем ли или да продължим към езерата и да се подслоним в х. Рилски езера. За кратко обсъдихме ситуацията под дъжда, преодоляхме разногласията и поехме по билото, но в обратна посока — на север към Раздела. Изкачихме Вазов връх, който прилича на хълм. Въпреки, че височината му не е голяма и наклона не е стръмен, ми беше трудно заради времето. Често спирах да почивам за 15-20 секунди и продължавах натам. Стори ми се, че цяла вечност се катерим нагоре! На моменти загубвахме червената маркировка, което беше най-неприятно — все пак точно този участък бе непознат за нас. Мъглата пречеше лесно да виждаме прътите със зимна маркировка, но се справихме и най-накрая стигнахме върха. Той е белязан с пирамида от камъни и метален стълб с табелки. Спряхме за минута и тръгнахме надолу към Раздела. Оттук нататък ни очакваше само спускане. Слизането също не е лесно, особено в кално и мокро време. Много е опасно да не се подхлъзне човек и да се нарани. Духаше силен вятър, но поне вече се движехме по познат път.

В местност Голяма мокрица

Пейзажите, които се разкриха пред очите ни на връщане бяха коренно различни от тези на отиване. Нямаше никакви хора, което правеше планината по-красива. Мъглите бяха обвили само върховете, а езерата се виждаха добре. Вятърът си играеше по повърхността им, завихряше се и силно ги вълнуваше, а вълните се разбиваха в брега. Спускането беше предизвикателно, защото от време на време много силен вятър задухваше отгоре и заплашваше да ме събори. Чувах порива му и след две секунди ме удряше отстрани. Досега никога не бях вървял в такова време и усетих нова тръпка.

Лошото време не ни попречи да се снимаме, при това се получиха интересни снимки. Върнахме се по различна пътека — този път минахме по Сухия рид. От там се открива гледка надолу към езерата и хижите Седемте Рилски езера и Рилски езера. Лошото време остана горе по върховете, мъглата също. Спря да вали, или поне само прекапваше пренебрежимо слабо. Само вятърът остана да духа. Наложи се дори да си сложа шапка, защото застудя. Убеден съм, че станахме свидетели на планината такава, каквато повечето туристи не са виждали на живо. Като цяло слизането беше много по-вълнуващо.

Ез. Окото

Непознат пейзаж

Мъглата остана високо заедно с дъжда

Пристигнахме в х. Рилски езера и се преоблякохме в сухи дрехи. Няма нужда да казвам, че найлоните си бяха свършили работата. Отказахме се да стоим повече в планината - знаехме, че има транспорт от там до Паничище и единодушно се съгласихме да слезем с него долу. Докато изчаквахме шофьора изпихме по един-два чая в кафенето. Не след много време ни казаха, че той е тук. Веднага натоварихме раниците в уазката и се качихме на борда, за да се скрием от дъжда. Освен нашата група се качиха и две каки.

Когато шофьорът запали двигателя ни остана единствено да се държим с всички сили. Автомобилът се понесе по изровената пътека и заподскача както нищо, известно ми досега. Дъждът се сипеше отгоре, а тази кола просто се спускаше сякаш за това е направена. Настроението ни се приповдигна, а шофьорът се въодушеви да направи преживяването ни незабравимо. На няколко пъти си ударих главата в покрива, но като цяло се задържах с известни усилия. Мисля, че разбрах какво е off-road.

Надолу по пътеките, по които други коли не вървят

Уазката ни остави където започна асфалтиран път и след 30 минути същият човек, който ни докара до там преди два дни, дойде да ни вземе. Сега щеше да ни закара направо в София. Минахме през Сапарево, Ковачевци и Бистрица преди да влезем в София.

След последния ден сякаш видях двете лица на природата, при това в рамките на два дни. Разгледахме езерата в слънчево и в облачно време; беше ни и топло, и студено; вървяхме и сред хора, и без никаква следа от тях... С това приключи този преход, който се оказа по-къс от предвиденото, но достатъчно интересен и вълнуващ. Стува си човек да се връща там.

Етъра — 9 април 2007

2007-04-30T01:12:00.000+03:00

На връщане от Трявна и Боженците се отбихме през етнографския музей на открито "Етъра" в гр. Габрово. Лесно се стига до там, защото има достатъчно табели. Времето, както се вижда, беше чудесно за сезона — слънчево и топло. В началото помислих, че Етъра е само това, което се вижда на снимката горе, но съвсем скоро разбрах друго.

Етнографският музей на открито "Етъра" представлява една калдъръмена улица с къщи от двете й страни във възрожденски стил. През комплекса тече река, която дава вода на всички работилници наоколо. Някои от тях са действащи и се предлагат сувенири и произведения на изкуството, а други са като музеи, където посетителят може да се запознае със старите занаяти на майсторите от този край.

Много ми хареса кулата в средата на селото. Тя придава един странен средновековен вид, но типично български. За малко човек може да се пренесе в онези епохи и да усети духа на мястото.

На края на комплекса естествено имаше кръчма, където всички маси до една бяха заети. За щастие се и освобождават, така че седнахме да обядваме там. Бих казал, че това беше перфектният завършек на великденската разходка из Средна Стара планина.

А тази баба правеше невероятно вкусни питки на пещ. Ако минавам от там задължително ще спра, за да ги опитам отново.

Флоренция, Италия — 5 септември 2006

2007-04-17T00:01:00.000+03:00

Миналото лято със семейството ми бяхме на екскурзия из Италия. За съжаление от тогава мина много време, но чак сега сядам да разкажа. Няма да разказвам хронологично, защото времето не е от значение. Първият разказ ще бъде за Флоренция — един от междинните градове, които посетихме.

Автобусът ни отведе до площадчето Микеланджело (Piazzale Michelangelo) — едно високо място, от което се открива панорамна гледка към цяла Флоренция. За съжаление (или не) правилата там са строги и автобусите нямат право на повече от 10-15 минути престой, поради което имаше време само да хвърлим по един поглед, да направим 2-3 снимки и трябваше пак да се качим, за да ни откарат до центъра.

В центъра не се допускат никакви автобуси, затова почнахме обиколката от далеч. Първата работа на екскурзоводката бе да ни каже каде ще се чакаме в края на деня — на площадче близо до висока средновековна кула, която се вижда отдалеч. Вървяхме по улиците на града, изучавах картата (това е първото нещо което аз правя и с което си гарантирам, че няма да се изгубя) и скоро се озовахме на площад.

Името му е Санта Кроче (Piazza di Santa Croce). Точно там е базиликата Санта Кроче (Светия кръст). За пръв път я чувах и не знаех какво да очаквам. Известна ли е, не е ли? С какво е специална? И да са ми казали, забравил съм, но гледайки снимките си припомням нещата, които ми направиха най-голямо впечатление.

снимка: Уикипедия

Първото бе размерът. Не обичам да снимам в храмове, но не можах да се сдържа. Базиликата е огромна. Строежът й започнал през 1294 г. и бил финансиран от местните жители и Флорентинската Република. Построена е върху основите на малка църква, издигната от монаси само няколко години след смъртта на Св. Франциск. Санта Кроче е най-голямата църква на фрацисканския орден в света.

Второто впечатляващо откритие за мен бе покривът. Гигантският дървен покрив е нещо, което никога преди не бях виждал и все още е запечатан в съзнанието ми. Дълго време стоях и гледах само нагоре. Конструкцията висеше на десетки метри височина и самата тя бе произведение на изкуството, поне в моите очи.

После видях и третото нещо — гробниците. Разбрах, че се намирам на метри от местата, където почиват в мир геният на науката Галилей, великият творец Микеланджело, композиторът Росини, физикът Енрико Ферми, както и редица други прочути флорентинци. Самите надгробни паметници са най-красивите такива, каквито бях виждал. Данте Алигиери също има паметник, въпреки че костите му са в Равена. На снимката (от Уикито) в дясно е гробът на Микеланджело. В самата базилика могат да се видят творби на Джото, Брунелески, Донатело, Джорджо Вазари, Лоренцо Джилберти и много други.

След като разгледахме базиликата, прилежащия до нея параклис Паци (Cappella dei Pazzi) и вътрешния двор, отново се събрахме на площада. Съвсем скоро последвахме табелките, разположени на удобни и видими места, и се отправихме към следващата забележителност: Стария дворец (Palazzo Vecchio).

Старият дворец е мястото, където е кметството на Флоренция. Намира се на площад Синьория (Piazza della Signoria). Историята му е следната. В края на ХІІІ век било решено, че трябва да се построи дворец. Архитект бил същият, който направил базиликата Санта Кроче и катедралата Санта Мария дел Фиоре — Арнолфо ди Камбио. Дворецът има вид на непревземаема крепост, защото в размирни времена той трябвало да пази управниците на града. В кулата има две малки затворнически килии. Замъкът е носил различни имена — Palazzo della Signoria, Palazzo del Popolo, Palazzo dei Priori, Palazzo Ducale... Преименуван е на Palazzo Vecchio (Стария дворец) когато Козимо І Медичи се преместил в двореца Пити (Palazzo Pitti). Днес Старият дворец в голямата си част е музей.

Точно пред Palazzo Vecchio, там, където дълго време е бил оригиналът, стои копие на една от най-известните статуи в историята на човечеството — Давид на Микеланджело. Този шедьовър от Ренесанса е станал символ на силата и красотата на младия човек. Мраморната статуя изобразява младия цар Давид в момента, в който решава да се впусне в бой с гиганта Голиат. За да бъде защитена оригиналната статуя е преместена през 1873 г. в галерията на Академията на изкуствата във Флоренция.

Точно до Стария дворец се намира световно известната галерия "Уфици". За съжаление във Флоренция бяхме само един ден и нямаше време да я разгледам. Това е една от причините някой ден да предприема нова екскурзия до Италия.

През Флоренция тече една река. Казва се Арнó и над нея има поне осем моста. Един от най-известните от тях е Старият мост (Ponte Vecchio). Смята се, че римляните първи са направили дървен мост там, но след като наводнение го разрушило флорентинци издигнали нов от камък през 1345 г.

Впечатление ми направиха магазините на моста. Оказа се, че тях винаги ги е имало вероятно заради данъчни облекчения в миналото. Говори се, че там е възникнал терминът "банкрут": Когато търговец фалирал, войници строшавали дървената му маса и той не можел да продава повече (banco = маса, rotto = чупя). Мостът станал част от коридора "Вазари", поръчан от Козимо І и направен от Вазари, за да свързва Стария дворец с двореца Пити. За да вдигнат престижа му, властите изгонили месарите и от 1593 г. до днес там има златарски магазини. Смята се, че през Втората световна война лично Хитлер забранил на отстъпващите войски да го бомбардират. Всички други мостове над р. Арнó били разрушени.

И така, идва ред на най-известната забележителност на Флоренция. Безспорно това е катедралата Санта Мария дел Фиоре (Santa Maria del Fiore) — Дуомо. Куполът й е един от най-разпознаваемите в света и се вижда от далеч. Обаче вървейки по уличките на града той остава скрит и чак когато завиеш покрай последния ъгъл, тогава цялата катедрала блесва пред очите на нищо неподозиращия турист, идващ тук за пръв път.

За Дуомото може да се прочете и напише много. Аз ще спомена само някои по-любопитни факти. Санта Мария дел Фиоре е петата по големина католическа катедрала в Европа след базиликата Свети Петър във Ватикана, катедралата Свети Павел в Лондон, Севилската и Миланската катедрали. Архитект бил Арнолфо ди Камбио (проектирал Санта Кроче и Стария дворец). Първият камък бил положен през 1296 г., а цялото строителство отнело 170 години. До 1418 г. останал да бъде завършен само куполът. Камбанарията до базиликата (сн. в ляво) е дело на Джото, който ръководел строителството от 1331 г. до смъртта си през 1337 г.

Фасадата на Санта Мария дел Фиоре е дело на няколко художника. През вековете на няколко пъти са спирали строежа й, имало е конкурси и скандали за корупция, докато през 1887 г. била завършена окончателно във вида, познат ни днес. Макети на по-стари предложения могат да се видят в различни музеи. Днес фасадата е изградена от бял, зелен и червен мрамор и хармонично се вързва с камбанарията и баптистерията. Цялата фасада е посветена на Св. Дева Мария. В горната част се вижда редица от ниши, във всяка от които има статуя на един от апостолите, а в центъра е Мадоната с Младенеца.

Точно пред фасадата, на може би 20-30 метра, се намира баптистерията. Тя е отделена от катедралата и се смята за най-старата сграда във Флоренция. До ХІХ век всички флорентинци са били кръщавани там. Има осмоъгълна форма, която символизира "осмият ден" — ден, отвъд нашето време (седмицата), денят на възкръстналия Христос. Най-забележителното нещо при нея са трите комплекта бронзови врати. Южните врати са дело на Андреа Пизано, а северните и източните — на Лоренцо Джилберти. Северните му отнели 21 години, а източните — цели 27 години, при които надминал себе си. На последните има десет панела, изобразяващи сцени от Стария завет. Микеланджело ги нарекъл "достойни за врати на Рая" и те до днес са известни като Вратите на Рая.

Гвоздеят на програмата е куполът на Санта Мария дел Фиоре. Диаметърът му е 42 метра и в началото бил дървен. Строежът на каменен купол бил много трудна задача за онова време. През 1419 г. бил направен конкурс, където основни претенденти се оказали Лоренцо Джилберти и Филипо Брунелески. Както всеки знае, спечелил Брунелески и с помощта на Донатело направил макет от дърво и тухли, като съзнателно не го завършил, за да си осигури контрола над цялото строителство. Конструктивното решение било гениално.

Осмоъгълният купол с двойни стени не лежи върху покрива, а върху надзид. Понеже бил изпълнен без скеле (това била причината Брунелески да спечели конкурса) и нямало как надзидът да бъде подпрян с контрафорси толкова нависоко, архитектът използвал помощна конструкция от дърво и железни вериги, които поели опъна и позволили зидарията да бъде изпълнена. В купола са вложени 4 милиона тухли, а теглото му е 37 хил. тона.

Куполът бил завършен през 1436 г. и строежът му отнел 16 години. Последната работа на Брунелески по него била осмоъгълната лантерна на върха, за която отново спечелил конкурс. Тя била започната няколко месеца преди смъртта му (1446 г.) и след застой била завършена 25 години по-късно. През 1469 г. базиликата била коронясана от Верокио с позлатено кълбо и кръст, съдържащи свещени реликви. Механизмът за издигането й бил направен от младия Леонардо да Винчи. С това височината на Санта Мария дел Фиоре става 114.5 метра. Дълго този купол бил най-големият в света. Чак 150 години по-късно Микеланджело построил купола на базиликата Свети Петър във Ватикана и го задминал. И до днес обаче това е най-големият зидан купол в света и неизменен символ на великолепна Флоренция.

Катедралата Санта Мария дел Фиоре е не по-малко красива и вътре. Козимо І Медичи разпоредил куполът да бъде изрисуван със сцени от Страшния съд. По него работили Джорджо Вазари (до смъртта си през 1574 г.) и Федерико Зукари до завършека през 1579 г. Гледката не може да се опише с думи, затова ето една блестяща снимка от Уикито:

С това завърши задължителната програма. Имаше няколко часа време до срещата при средновековната кула и групата се пръсна из града. Сигурно всеки е тръгнал да търси нещо за ядене. Аз си спомням, че изядох един сандвич (пиците на парче така и не ми харесаха). После търсихме фото, където да запишем снимтике на CD и намерихме едно на площад Санта Мария Новела. Едноименната църква там беше в период на реставрация и цялата беше опакована.

Много ми хареса целият център на Флоренция. Като в повечето италиански градове площадите и площадчетата изскачаха зад всеки ъгъл, свързани помежду си с тясни улички. Можех цял ден да обикалям по тях и да откривам нови и нови кътчета, прескачани от всички туроператорски маршрути, ако не ме бяха заболяли краката от цялото това ходене.

Седнах да си почина на пейка до малък фонтан някъде там. На съседната пейка имаше група тийнейджъри — скейтъри мисля. Помислих си — какво ли е да живееш във Флоренция? Значеха ли нещо всичките тези забележителности, с които ни заляха, за тези деца? Само те си знаят отговора. А аз се качих на автобуса и казах "Довиждане" на този прекрасен град в Тоскана.

*по голямата част от фактологическата информация е от интернет

Боженци — 9 април 2007

2007-04-14T16:14:00.000+03:00

Понеделник сутринта освободихме стаите в хотела. След закуска благодарих на домакините за чудесния уикенд и се отправихме към с. Боженци. Води се архитектурно-исторически резерват и се намира много близо до Трявна, но пеш. С кола трябва бая да се обиколи — през Габрово и по пътя за Велико Търново. От Боженци се връщаха много коли с предимно софийски и варненски регистрации. Спряхме на паркинга пред селото, където едва намирихме място.

За пръв път стъпвах в с. Боженци. Дори не го бях чувал с какво е известно. По пътя научих, че е архитектурен резерват и като в истински резерват не е позволено да строят там в различен стил от съществуващия. Улиците са от стар калдъръм като този в Стария град в Пловдив.

Легендата разказва, че болярката Божана успяла да избяга от турската обсада на Търново през 1393 г. и се заселила с деветте си сина дълбоко в Стара планина. Постепенно селото се разраствало, а жителите развивали занаяти, търговия, животновъдство. Днес в Боженци основният поминък е туризмът. В много къщи се предлагат стаи за спане, има механи, кафенета, магазини за сувенири. От там си взех две малки картини.

Архитектурата в Боженци е типично възрожденска. Къщите са двукатни, с високи дебели зидове и покрити с каменни тикли. Още се чудя тия плочи как стоят на покривите без да се хлъзгат и да падат, но изглежда са много удачни и затова древните строители са ги избрали. Има и реновирани къщи там, но според правилата архитектурата им трябва да е в същия стил.

Преди повече от две десетилетия на това стъпало долу е седял един дядо. Родителите ми били туристи там и се заговорили с него. Той разказал, че селото се обезлюдява и в очите и гласът му можело да се долови голяма тъга. Сега обаче селото не само не се е обезлюдило, но и привлича много хора, като осигурява препитание на останалите жители. Това е пример колко важен може да е туризмът, въпреки че той върви ръка за ръка с тълпите и замърсяването.

За финал слагам снимка на една от къщите в Боженци. Има някаква романтика в това застинало във времето място. Усеща се влиянието на известността, но ако човек седне сам на някой камък и се заслуша във вятъра в дърветата и шума от течащата през селото р. Божана може да почувства вековните традиции и да се наслади на спрялото време. Струва си да се върна пак.