Рила — 8-15 август 2009 г. — ден четвърти

Ден четвърти

Нощта, която прекарахме в бунгалото до х. Рибни езера, беше студена и на сутринта никак не ми се ставаше от топлото легло. Излежаването до късно обаче не беше лукс, който можехме да си позволим, защото целта ни бе да ходим. Същата тази сутрин пътищата ни с Асен се разделиха – неотложни дела го принудиха да слезе през Рилския манастир към София. Останахме двамата с Богдан.

Както обикновено, изготвяме си план в последния момент. Решаваме да опитаме да стигнем х. Мальовица, но в краен случай да нощуваме в заслона до Страшното езеро, за чието съществуване научих едва тогава. Чудесен план, стига времето да е с нас.

Към 8 часа приключихме с традиционната закуска от бисквити, орехи, шоколад и горещ чай. Малко се натъжих, когато кучето ни не тръгна след нас, въпреки че ни видя как потегляме. На хижата имаше и други кучета и явно там му е харесало. Мислено му пожелах щастлив живот.

Пътеката ни изведе покрай източния бряг на Долното Рибно езеро, през клекове и полянки, прескочихме река Маринковица и плавно се заизкачвахме нагоре към рида Маринковица.

Час и половина след тръгването направихме първата почивка. Гледката назад беше величествена. Като ситни точки се виждаха постройките на хижата, езерата бледо се синееха, като на снимката дори не се виждат, а над всичко това се извисява близо две хиляди и седемстотин метра високият връх Йосифица. Най-отзад се виждаше и вр. Канарата, покрай който се спуснахме предишния ден. Към 10 часа слънцето вече беше почнало да се издига и напичаше измежду облаците.

Вървейки през планината, човек не може да не забележи красивите цветя. Срещат се навсякъде, където има вода. Оранжевите цветчета са сигурен признак, че под тях тече поточе. Самият склон е богат на поточета, поради което пътешественикът няма смисъл да мъкне много вода със себе си.

Нататък по пътеката се открива гледка към едно друго голямо рилско езеро – Смрадливото. То събира водите си от склоновете около него, а след това ги пуска стръмно надолу през гората към Рилската река, образувайки множество красиви водопади.

Следващата почивка се случи към 11 часа. Спряхме до една чешмичка, вече близо до билото. Газовото котлонче, което Богдан носеше, вършеше отлична работа. По един горещ чай на всеки два часа ободрява и прави преходите по-леки. Докато си почивахме мокрите ми чорапи съхнеха на един камък. Обещах си другия път да взема повече от тях.

В далечината видяхме хора, които вървяха в нашата посока. По-късно пътищата ни с един от тях щяха пак да се пресекат, но за по-дълго. Сега, когато ни разминаха, само се поздравихме.

В днешната история няма да има много снимки, понеже времето се развали малко по-късно и прибрах апарата. Случи се да завали дъжд, при което наметнахме дъждобраните. Изведнъж капките вода се превърнаха в замръзнали топчета. Градушката валя десетина минути, а зрънцата бяха колкото ориз. Днес времето не бе на наша страна и само се надявах да не загърми.

Щом преминахме билото започна дълго, но не много стръмно спускане към заслона Кобилино бранище. Дъждът ту спираше, ту закапваше, но бе достатъчен, за да ме измори. Когато вали дъжд е неудобно да се правят кратки почивки, което малко или много натоварва тялото.

В около 15 ч. стигнахме малкия заслон. До него се бяха събрали чужденците, с които се разминавахме по пътя, и се чудеха какво да правят. Ние направо влезнахме вътре да си оставим раниците.

Навън не валеше, но можеше всеки момент да закапи. Нашият път продължаваше нагоре към Поповокапския превал, който беше забулен в тъмни облаци, от които се чуваха гръмотевици. Определено настоях да останем тук. От чужденците едно момче беше тръгнало нагоре преди да стигнем заслона, други двама руснаци – мъж и жена – решиха да тръгнат надолу към Рилския манастир, а Артур, след кратко колебание, избра да остане с нас. На Кобилино бранище се пресякоха пътищата ни.

Заслонът представлява дървена барака, в която намерихме два реда легла със стари постелки, печка с дърва, две маси и столове. Нищо друго не ни беше необходимо.

Имаше проблем с дървата, понеже всичко беше мокро. За щастие се сетих, че бяхме подминали овчарска колиба с нацепени дърва. Нямаше никой и от там взехме няколко наръча. След известно време запалихме огъня и вече спокойно можехме да се стоплим, изсушим, нахраним и да чакаме нощта. Вода си набавихме от близкия поток, но я преварявахме за всеки случай. В далечината се чуваха гръмотевици, святкаха светкавици, валеше силно, но вътре бе уютно и топло.

Артур е поляк, тръгнал сам из България по време на отпуската си. По някакъв начин успявахме да се разбираме с него на смесица от български, руски и английски. Той ни разказа, че преподава полска литература в Гданск, а докато е учил се е запознал с някои славянски езици, затова не му беше трудно да разбира и български. Носеше чудесен пътеводител, какъвто ние тук нямаме – дори и ние се консултирахме понякога с него. Разбрахме, че Артур смята да върви до х. Иван Вазов, от където да стигне Рилския манастир, после да се прехвърли до Пирин, и след това да замине обратно към Полша. Богдан успя да го убеди, че и на Седемте езера е хубаво, както и да дойде в Пловдив ако има време. Пътуването през непозната страна може да е самотно изживяване, но винаги се намира някого, с когото да завържеш познанство и да опознаеш страната още по-добре.

Навън упорито валеше когато се потропа на вратата и вътре влезе човек с дъждобран. Попита на английски дали има места, след което в заслона се подслониха още шест човека – момчета и момичета от Чехия, които бяха тръгнали към х. Рибни езера. Държаха се по-затворено и не се опитаха да завържат разговор, което ми се стори странно.

Дойде време да вечеряме и тук е мястото да благодаря на Артур за пакетираните супи, с които ни почерпи. На печката стоплихме вода, в която разтворихме супите, а по късно с интерес наблюдавах как чехите за нула време си сготвиха ориз в едни пакетчета.

Светлината от двата мръсни прозореца започна да намалява, а дъждът поутихна. В топлия заслон нямаше никаква друга светлина, затова когато се стъмни още повече, направо си легнах. Беше към 21:00 ч. Преди това в печката хвърлих едно дебело дърво, което да ни топли цяла нощ, въпреки че вече бе голяма жега.

Цялото преживяване в заслона Кобилино бранище беше неочаквано, което го направи още по-интересно. Наложи се да разчитаме само на себе си и на малката барака в лошото време, а за утрешния ден се надявах, че времето ще е по-благосклонно.

Рила — 8-15 август 2009 г. — ден трети

Ден трети

Третият ден беше понеделник. Въпреки студа през нощта, спах добре. Закусихме под лъчите на изгряващото слънце, а заедно с нас се бяха събудили и комарите. Малкият ни спътник беше спал зад палатката. Този ден планът беше да вървим до х. Рибни езера, като по средата на пътя щяхме да спрем за обяд до една чешма.

Пътеката ни водеше на юг към вр. Ковач. В дясно от нас тихо се синееше яз. Бели Искър, а белите облаци се отразяваха в гладката му повърхност. Времето беше прекрасно.

Преди да започнем лекото изкачване се спряхме до един поток. Всички потоци в района се вливат долу в Бели Искър. На това място водата течеше сред камъни, върху които бяха издигнати множество пирамиди.

Пирамидите в планината са нещо специално, въпреки че изглеждат прости. Те са наследство, оставено не само от една човешка ръка, а от всички заедно. Те са символ на стремежа на човек да въвежда ред в хаоса, да твори и да оставя своята следа по пътя си. Те стават ориентир за загубилите се, дават надежда на отчаялите се. И не на последно място, указват важни места. Като този поток например, с прекрасна вода. Тук напълнихме бутилките, като не пропуснахме да поставим по някой и друг камък.

Докато вървяхме покрай вр. Ковач, който ни остана в ляво, изведнъж се откри чудна панорама на север. Когато облаците не го закриваха, от там виждах целия ни път, изминат досега – от вр. Мусала, през Близнаците, Юрушкия чал, чак до бивака ни. Долу беше язовира, а от другата му страна обраслия с растителност висок склон с безименни върхове, извисяващи се на повече от 500 метра над него. Прекрасна гледка.

Пътуването ни през третия ден не беше трудно. Пътеката ту се изкачваше, ту слизаше, ту пресичаше долини на потоци, но все се придържаше около 2500 m надморска височина. Планината бе тиха и спокойна, като облаците ту скриваха слънцето, ту му даваха да огрее. Вятър почти нямаше, а наоколо се чуваха гласовете на рилските птици.

Към 11 ч. спряхме за поредната кратка почивка край мочурлив поток над Ковачкото езеро. Установих, че е много по-мотивиращо цялата група да спира по-често за кратки 5-минутни почивки, отколкото да се разпокъсва и да се изчакват изостаналите. Ясно е, че ще стигнем тогава, когато най-бавният от нас стигне, така че няма нужда от излишно бързане.

По пътя до тук нямаше много боклуци. Вярно е, че досега няма и много туристи. Носех чувалче, в което събирахме всичко, що е чуждо за планината – фасове, опаковки от вафли, салфетки, найлончета, метални консерви, вестници, парчета плат... С течение на времето чувалчето се понапълни. Човек сам не може да изчисти всичко, но ако всеки допринася по малко, планината ще бъде едно по-красиво място за всички ни.

Малко преди 12 ч. стигнахме средата на маршрута ни – чешмичката под Белишките вапи, които обаче не се виждаха, потънали в мъгла. Слънцето се беше скрило, времето захладня и се наложи да се облека с по-дебели дрехи. Така е тук на високото – в един момент се криеш под сянката на шапката, а в другия търсиш пуловера. Поне не заваля дъжд.

Чешмата, както и на много други места в планината, представлява просто една тръба, която излиза изпод камъните и улавя водата, за да я направи удобна за използване.

Някъде тук забелязах, че първата батерия започва да се изтощава. В крайна сметка се оказа, че само с нея успях да направя почти всичките 500 снимки, но това нямаше да е възможно ако не я бях пестил. Хвана ме яд, че не взех зарядното, уж с цел да ми е по-лек багажа, но се оказа, че само две батерии и умно използване биха били предостатъчни за 8 дни и поне 1000 снимки.

След като обядвахме, продължихме към разклона за х. Семково в местността Горни Куки. Беше почти 13 ч. Досега малкият ни спътник не бе имал проблеми, но тук се сблъска с две овчарски кучета, охраняващи стадо едър рогат добитък. Огромната каракачанка се спусна с гръмовен лай, но нашият мъник показа зъби и, въпреки че бе поне 5 пъти по-дребен, успя да спечели уважение.

Времето сякаш се пооправи отново. Вървяхме на запад на над 2500 m надморска височина, покрай върховете Чемерна и Вапа, в посока вр. Канарата. Мъглата на юг се носеше над планината и закриваше гледката, но сякаш не смееше да забули и нашия път. Само за момент се вдигна, за да зърнем Вапското езеро, след което отново се спусна. На север се виждаше добре.

Поредната почивка направихме под вр. Реджепица, който обаче остана скрит, но гледката към вр. Канарата беше чудесна. Успяхме дори да се снимаме тримата. Кучето не се престраши и то да влезе в кадъра.

В близост до мястото, където спряхме, имаше едно странно съоръжение, което проучихме. На снимката се вижда най-добре какво представлява – с две думи празен метален цилиндър и фуния над него. За какво се ползва, защо го има и тук, и на самия връх Канарата, това остана загадка.

Малко по-късно продължихме, като пътеката щеше да ни отведе над Канарското езеро, покрай едни скали и надолу до Канарския преслап. Почти се виждаше от къде трябва да минем. Скалната пътека беше много луда. Под нея се разкри долината на река Бели Искър.

Канарския преслап стигнахме към 16:30 ч. От там се открива чудна гледка към следващата част от пътешествието ни – Рибните езера. Едноименната хижа се намира между Горното и Долното Рибно езеро. Виждаха се рибарите около Горното ез. – малки като точки. Голямо спускане предстоеше отново.

Настаниха ни в стая с четири легла в едно бунгало. Пред него имаше голяма чешма и реших да си изпера единия чифт чорапи. Така и направих. После ядохме – аз ударих една супа и порция кюфтенца в сос. Много вкусна храна. Освен нас там имаше една голяма компания туристи на средна възраст, както и доста чужденци.

Привечер с Богдан тръгнахме да обиколим Горното езеро. Кучето, разбира се, ни последва. Един от рибарите каза, че пъстърва ловяли, но нямали късмет. Вървяхме по камъните покрай брега. Езерото има многожество притоци, от които се пълни. Нивото на водата беше с повече от два метра по-ниско от максимума – това си личеше по тревата (вижда се и на снимките горе) и по стоманобетонната стена, която заприщва езерото. На места камъните бяха по-разпръснати, а около тях бе кално, така че ги преодолявахме с големи подскоци.

Въпросните камъни за мен са едно от чудесата на природата. Докато вървях по тях си мислех как са стигнали там долу. Опитах да си представя колко по-различна е била планината преди милиони години – никак не е приличала на релефа сега. С течение на времето разни процеси, като замръзване на вода в пукнатините, са разрушавали гигантските канари – вероятно внезапно – изведнъж се е откъртвал огромен къс скала, политвал е със страшна сила надолу, разбивайки по пътя си други скали, разтрошавал се е в ужасен грохот, докато накрая не стигне дъното на парчета. Но като види човек размера на тези парчета, умът му отказва да си изгради представа за мащабите. Искаше ми се да видя падането на такава канара с очите си – колкото и просто нещо да е това, толкова и уникално би било. Бъдещето е ясно – всички тези големи за нашите представи камани, по които вървяхме, някой ден ще станат по-малки, ще се натрошат, докато накрая не се превърнат в пясък. Дали ще има хора тогава, които да вървят по този пясък?

Когато завършихме обиколката вече беше се стъмнило. Хубав ден беше третият, изпълнен с красиви гледки, интересни пътеки, стръмни спускания и с мисли за една непозната и древна планина, по която ходим днес.

Рила — 8-15 август 2009 г. — ден втори

Ден втори

Вторият ден започна много рано. Станахме в 5:30 ч. и до един час отново бяхме на върха. Изкачвахме се в сумрак и за съжаление пак имаше мъгла, но явно такъв ни бил късмета.

Горе нещата не изглеждаха безнадеждни. От време на време вятърът издухваше облаците и се откриваше прекрасна гледка, само за да бъде закрита секунди по-късно. Нагласих апарата на статива и влезнах вътре да закуся. Горещият чай, който Богдан правеше с газовото котлонче, се оказа нещо чудесно и незаменимо за такова пътешествие като нашето.

На стените на стаята за туристи в метеорологичната станция имаше плакати, снимки, лепенки, картини, карти и пр. На една от стените висеше плакат-реклама на Primus, почти изцяло запъленен с послания от най-различни хора, на различни езици, с различни почерци. Намерих малко бяло поле и оставих моето послание, което прочетох в една книга:

„Когато се изкачиш на върха, продължавай да се катериш.”

По едно време облаците се разчистиха, слънцето беше изгряло и успях да направя няколко снимки.

В 8 ч. тръгнахме на юг към х. Грънчар. Първата внушителна гледка, която се откри пред очите ми, бяха „Трионите” – скално образувание между върховете Мусала и Малка Мусала, което с право носи това име.

Нашата пътека следваше билата и без особено стръмни изкачвания и спускания трябваше да ни отведе през Преслапа и покрай вр. Малък Близнак (2777 m), видими на снимката долу, Голям Близнак (2779 m), под Маришкия чал (2765 m), покрай Юрушкия чал (2769 m) и да слезе надолу към местността Джанка.

Тук е момента да спомена за кучето, което тръгна след нас от вр. Мусала. Как се бе озовало там, така и не разбрахме. Следваше ни цели два дни докато стигнахме х. Рибни езера. Ядеше бисквити, изблизваше консервите до дъно, но така и не свикна с хората. Беше винаги предпазливо, не даваше човек да го пипне. Може би си има причина. Хората мислеха, че е наш. В крайна сметка малкият ни спътник стана част от нашето приключение.

Преслапа представлява седловина между върховете Мусала и Малък Близнак, на запад от която е долината на р. Бели Искър, а на изток е долината на р. Голяма Марица. Облаците от по-рано се бяха изчистили и имаше добра видимост и в двете посоки.

Река Марица е най-пълноводната река в България, като от извора си до Егейско море водите й изминават 520 km, а въпросният извор – Маричините езера – се намираха на югоизток от нас. Скупчихме раниците една до друга, покрити с дъждобран, взехме почти празните бутилки и тръгнахме по най-прекия път през урвата, покрай мръсен неразтопен сняг и все надолу.

Немаркираната пътека продължи покрай едно от многобройните поточета, захранващи по свой собствен начин реката, която по-късно ще наречем най-пълноводната в страната.

Зад скалите се разкри страхотна гледка – самите Маричини езера. Не си личи от тук, но Горното е с площ 22 дка, а Долното – 11 дка. Те са циркусни езера, формирани в дълбоките части на Маричиния циркус. Горното е с дълбочина 11 m, а Долното – 5 m.

Спускането от тук нататък не беше никак лесно, но и да вървиш без утъпкана и маркирана пътека си има своя чар.

Маричините езера и долината на р. Голяма Марица са разположени в обявения през 1956 г. резерват „Маричини езера”. Голяма и неприятна изненада беше да видя рибари там, но за тях малко по-късно.

Самите езера са страхотни и според мен по нищо не отстъпват на Седемте езера. Водата им е студена и прозрачна, а извисяващите се над тях каменни стени на циркуса сякаш ги пазят от стихиите. Ето тук се ражда река Марица.

Не ходя така често по планините, затова винаги обувките са ми неудобни в началото и този път не бе изключение. С голямо облекчение се събух до Горното езеро и се излегнах на тревата. Няма такова спокойствие – вятърът подухваше, колкото да наруши огледалната водна повърхност; слънцето печеше, колкото да не е студено; пухкави облаци летяха в синьото небе, колкото да напомнят, че времето не е спряло; а чукарите наоколо се извисяваха над всичко. Можех да прекарам там часове, но нямахме този лукс.

Напълнихме бутилките с бистра и студена езерна вода и тръгнахме да се връщаме към Преслапа. Беше пладне. Този път ползвахме заобиколна, но маркирана пътека (х. Заварчица – вр. Мусала), разминахме се с други хора, включително двамата байкъри от заслона, изкачихме около 250 метра и към 14 ч. бяхме до раниците. Водата от Маричините езера беше много хубава, но не остана много. Малко се демотивирах заради умората и раните по краката, но аз винаги така правя, но нямаше връщане назад.

След като починахме и обядвахме, пак нарамихме раниците. Очакваше ни едно изкачване до вр. Малък Близнак и после все по билото. Прекрасни гледки се откриваха пред очите ми – на изток Маричиния циркус, над него върховете Маришки чал и Манчо, на запад долината на р. Бели Искър и едноименния язовир в ниското, обграден от иглолистни горски масиви, които внезапно спират, за да отстъпят място на клекове и треви.

Преди да стигнем чешмата под Маришкия чал, от която презаредихме с вода, видяхме онези рибари. Пред очите ни се бяха изкачили по сипеите направо, вместо да обикалят. Така е доста по-кратко, но и натоварващо.

Долу не бяха общителни и при приближаването ни се спотаиха сред клековете. Бракониери са все пак. Но горе поговорихме. Не им бил ден, така казаха. Помолиха да ги снимам и да им пратя снимката в Якоруда. След това продължиха към х. Грънчар.

Следващата долина, която ни остана в ляво, бе тази на р. Ропалица и Ропалишките езера. В Рила има толкова много вода, гъмжи от езера и потоци, а покрай тях и живот. За целия преход никога не сме оставали без питейна вода.

След като подминахме Юрушкия чал започна слизането към м. Джанка – около 450 m спускане. Пътеката вървеше право надолу, защото склонът не беше стръмен. Навлезнахме в клековете, когато започна да вали. За пръв път от тръгването ни сложих дъждобран, а постоянният лек дъждец ни мотивираше да ускорим ход.

В далечината на горната снимка, в ляво, се виждат ез. Грънчар и хижата със съпътстващите я постройки. За да се стигне до нея трябва да се слезе надолу, а ние решихме друго – да направим бивак точно на разклона за хижата, за да можем на другия ден да не губим време, а да продължим за х. Рибни езера. Така и направихме.

Дъждът спря и на първото удобно, равно и закътано между клекове място след разклона опънахме палатките (2320 m над морското ниво). Беше към 19 ч. Бяхме тръгнали сутринта в 5 ч. и, въпреки многото почивки, това се превръща в най-дългото ми ходене в планината (над 10 часа).

Времето беше хладно и мъгливо. Със зор и духане запалих влажните клекове, но веднъж щом се разгоряха всичко се нареди. Последваха обща снимка, вечеря, изсушаване на чорапи, тениска и обувки, изгасяне на огъня и лягане в спалния чувал.

Краката ме боляха. Още няколко дни беше така, но накрая всичко се оправи и те свикнаха с обувките. С това приключи вторият ден от пътешествието.

Рила — 8-15 август 2009 г. — ден първи

Това е една история, в която няма нищо необикновено, но за мен се оказа историята на моето преоткриване на Рила. Наричам го още „приключение”, каквото и беше – нищо, че бе кратко. В осем части.

Ден първи

На 8 август паркирах колата там, където щеше да остане през следващите осем дни. А когато от багажника извадих раницата мокра се сетих за един принцип, който неусетно бях започнал да пренебрегвам – винаги, когато е възможно, прави нещата просто. Вместо протеклия мех за вода, можех да взема обикновена пластмасова бутилка. Нищо – всичко щеше да изсъхне.

Може би тук е моментът да опиша багажа, с който бях тръгнал. В 60-литровата раница имах спален чувал, надуваема постелка, 2 тениски и риза, 2 чифта чорапи, полар, скиорски панталон, обикновен дълъг и къс панталон, яке. Отвън бяха палатката, сандалите и статива. Кутията с храна включваше 2 пакета бисквити, шоколади, мед и орехи. В импровизираната аптечка присъстваха най-необходими лекарства, лепенки, бинт, игла и конец, четка и паста за зъби, парче сапун и малко шампоан в съвършената опаковка – пластмасови цилиндрични кутийки от стари 35 mm фотографски филми. В мен бяха дребни аксесоари като джобно ножче, компас, часовник, бележник, запалка... Освен това и книжка за 100-те обекта, документи и пари, карта, шапка, фотоапарат. Резервната батерия, карти памет и филтри бяха в раницата, заедно със заредени и изключени GSM и GPS. Задължителният дъждобран беше на лесно достъпно място. Бях взел тоалетна хартия, PVC торби и челник, но забравих резервните батерии. Забравих и слънчевите очила, но не и планинската застраховка. Много полезни се оказаха и щеките. Ако спомена обувките, бутилката вода и металното канче, това вече е всичко, което бях помъкнал. Общото тегло на раницата дойде към 15 kg.

Доволен съм от това как оптимизирах багажа си. Нямах нищо излишно, с изключение на GPS-а. Може би трябваше да взема още един чифт чорапи, пластмасова бутилка с алкохол и малко повече храна, защото по хижите не е много евтино. Доста добра работа свърши газовото котлонче, с което правихме чай по пътя, но не го носих аз.

От Боровец тръгнахме трима – Асен, Богдан и аз. Започнахме с дилема, която оставихме съдбата да реши вместо нас: ези – поемаме пеша нагоре; тура – качваме се на лифта до вр. Ястребец. Иска ми се да кажа, че съдбата ни помогна, но чрез моята монета и ръката на Богдан тя реши да ни изпрати да походим. Разбира се, не я послушахме и половин час по-късно (11:30 ч) бяхме на Ястребец.

Първият ден така или иначе започна късно, не ни остана друго, освен да го счетем за загрявка. Пътеката от Ястребец до х. Мусала е равна и върви успоредно на билото Маркуджик. Туристите по нея не бяха много – може би заради времето.

За малко повече от час, без да бързаме, стигнахме х. Мусала (2389 m). Раницата все още не тежеше, обувките все още не убиваха. Там спряхме за по една супа и чай, преди да продължим за заслона Еверест.

хижа Мусала

Наблизо се строи нова сграда, която повече прилича на хотел и с размерите си тотално засенчва малката хижа.

Пътеката започна да ни отвежда по-високо. Минахме покрай неразтопени снегове върху морените, криещи опасност от пропукване, покрай студеното Алеково езеро, покрай огънат като пластелин стоманен стълб, доказателство за силата на природата, и така нагоре към заслона. Времето бе хладно, облачно и мъгливо.

По пътя разбрахме, че на върха имало сватба. Малко преди да стигнем заслона срещнахме и сватбарите, които слизаха надолу.

Стана 16 ч. и вече бяхме в заслона. Както по-късно щеше да се окаже, цялото пътешествие бе белязано от липсата на бързане. В крайна сметка не бяхме тръгнали просто да прекосим планината, а да я опознаем бавно и спокойно. Харесваше ми това, че нямах фиксирана дата, когато да трябва да се върна, нямах и строг план, който трябва да следвам. Така се пътешества.

Лятото слънцето залязва по-късно, затова решихме да се качим до върха същата вечер, като оставим багажа в заслона. Към 16:50 ч. тръгнахме по лятната пътека, въпреки че изкачването е възможно и по зимната.

Пак се спирахме и отклонявахме. За никъде не бързахме.

Второто ми качване на вр. Мусала стана факт в 17:30 ч. Видимост нямаше, вятърът не бе силен, температурата бе +5.5°С (както разбрах от дежурния метеоролог). В стаята за туристи беше останала почти празната сватбарска маса. Почерпих се с малко фъстъци за здравето на младоженниците. След това се поразходих навън, като впечатление ми направи един човек, който си опъваше едноместната палатка на тревата на самия връх.

След един час тръгнахме обратно надолу. Времето не се подобри, затова ни остана надеждата, че поне утре сутрин ще е ясно. Щяхме да станем по тъмно, за да сме горе за изгрева.

В заслона срещнахме и други хора, измежду които: двама татковци със синовете си; едни фотографи, които още преди да тръгнем за върха бързаха за последната кабинка на лифта; две момчета, които си опънаха палатки в близост до постройката; един 56-годишен разговорлив мъж, каквито се срещат по планините понякога; а на сутринта на пейките в столовата спяха двама колоездачи, дошли с байковете си.

Аз бях доста изморен, защото предишната вечер спах само 3 часа, а и краката бяха почнали да ме болят, затова веднага си легнах. Така приключи първият ден в Рила.

Гела — Перелик — 11-14 юли 2009 г.

Пристигнахме в Широка лъка към обед и, докато чакахме другите коли, се разходихме наоколо. Кратките ми впечатления от това селце–архитектурен резерват се въртят около стръмните улички, старите къщи с тикли, майстора на гайди, красивите гледки, сергиите за сувенири и родопските механи покрай пътя Пампорово–Девин. И, въпреки че си взех печат от Широка лъка, знам, че не съм разгледал и усетил това място както би ми се искало.

След като дойдоха и другите две коли, заваля дъжд и планът ни се промени. Ходенето отпадна и с помощта на отзивчивите жени в информационния център в Широка лъка намерихме къща в с. Гела, където щяхме да прекараме нощта. Точно се настанихме и дъждът спря. Денят вървеше към края си и използвахме времето преди залеза да се разходим по една пътека над селото.

Докато изпаренията от мократа земя се стелеха по плавните родопски склонове, кулата на вр. Снежанка се виждаше отвсякъде. А планината е особено красива след дъжд и който се страхува да я посети в лошо време просто изпуска подобни гледки.

Къщата в Гела на бай Петьо се оказа много удобна и уютна. Парното, подгрявано от огън, бързо я затопли. Имаше места за 7-8 човека, бани с топла вода, а единственото, което трябваше да си осигурим, бе храна.

На другия ден времето беше все още облачно и по обяд тръгнахме за х. Ледницата. Групата се стопи до 5 човека, като колите останаха в Гела. Новият план беше да стигнем тази хижа, на другия ден до х. Перелик, а последния да се върнем до Гела. Така и направихме.

От с. Гела до х. Ледницата не беше никак трудно – върви се по черен път, има достатъчно сянка (в случай, че е слънчево), изкачванията са малки...

До хижата стигнахме за час и половина. Тя е масивна постройка със столова с голяма камина, общи тоалетни на етажите и външна баня с топла вода, подгрявана от огън.

Там заварихме група от 10-12 деца на нещо като летен скаутски лагер. Играеха на игри за стимулиране на мисленето, съобразителността, уменията... На другия ден поеха към Триград.

Ние пък си оставихме багажите и с леки раници тръгнахме да търсим пещера Ледницата. Тя не е облагородена, а и трябва да са ти обяснили как да я намериш. Слиза се в едно дере и трябва да се прескочи реката. Ние я подминахме, та се връщахме, но в крайна сметка я открихме.

В пещерата е тъмно, студено, има лед, има дървена стълба, която води надолу към друга галерия, но като нямаме сериозни фенери и челници се отказахме да слизаме. А аз установих, че една външна светкавица би ми вършила страхотна работа и сред природата.

За тази пещера по-късно разбрахме от хижаря Стоян, че в нея едва не са загинали две деца. Всичко започнало като игра – били се скрили от другите деца. Слезнали чак до долната галерия, сгушили се в дъното й и треперели от студ. Открили ги почти 24 часа по-късно.

Хижарят разказа какви ли не истории. Сам движи цялата хижа и вечерта се присъедини към нас. Добър човек ми се стори, въпреки малко острото чувство за хумор.

Освен с него, там се запознахме и с трима чужденци – Дейзи от Англия, Клои от Шотландия и Бен от Австралия. Състуденти, тръгнали на обиколка из Източна Европа, били в Сараево и в Белград, после Пловдив, след това щяха да пътуват за Истанбул и т.н. В Пловдив разбрали, че в Родопите е хубаво, и така случайно нашият път се пресече с тяхния. Превеждахме им, за да се разбират с хижарите, а накрая ги взехме с нас към Пловдив, че иначе кой знае кога и как щяха да стигнат навреме за влака за Истанбул.

В понеделник, пак към обед, след хубава закуска, тръгнахме за х. Перелик.

Времето беше доста по-хубаво, купести облаци имаше само в далечината, а над нас – синьо небе и слънце. В първия час и половина видяхме бая зор, защото трябваше да изкачим стръмен склон, а по пътеката на доста места имаше кал. Маркировката точно там нещо я изпуснахме и четвърт час я търсихме.

Щом се изкачихме на билото обаче, трудното свърши и следваше ходене по равно. Отклонихме се да изкачим вр. Орфей, известен още като вр. Голям снежник или Широколъшки снежник; 2188 метра – втория по височина в Родопите. От него се открива обширна панорама – виждат се Родопите, Стара планина, Рила и Пирин. Вижда се и вр. Голям Перелик – 2191 метра – най-високият в Родопите – на него обаче има действаща военна база и достъпът е ограничен. Затова и не се качихме до него.

В тази си част Родопите приличат на по-високите планини като Пирин и Рила. Растителността е ниска, предимно треви и клек. Срещат се и ниски борчета, а на места внушителни иглолистни гори.

Поради лекото ходене и почивките по пътя в х. Перелик стигнахме към 18 ч. Там вече се бяха настанили чужденците, тъй като те бяха тръгнали един час по-рано.

Настанихме се и ние – в едно бунгало за 5 човека. Старо, но поддържано.

Хижарката направи чай, а по-късно запали печката в хижата. И цяла вечер обсъждахме един странен сън и последиците от него, предстоящия концерт на „Кота 0”, маршрута за следващия ден, и пр.

Нощта беше по-студена, заради тънките стени на бунгалото. На сутринта станахме по-рано и към 10 ч. тръгнахме заедно с чужденците в посока с. Гела. Вървяхме по немаркирана пътека, за която ни разказа хижарката. Имаше известна доза лутане, но с помощта на карта и компас се ориентирахме и нямаше проблеми.

Пак се налагаше да прескачаме поточета и на едно такова място ме ужили пчела. Интересно беше да вървиш по немаркирана пътека.

Излезнахме от гората на един черен път и отново, следвайки напътствията на хижарката, поехме наляво. В далечината вече се виждаха селата, към които се стремяхме. И така към 12 ч. стигнахме с. Стикъл. С питане на местните разбрахме от къде да минем и след още 2 часа се озовахме на пътя от Стикъл към Широка лъка.

В заключение бих написал, че за мен Родопите са може би най-красивите планини в България. Уникални са с това, че са много стари, меки, покрити с растителност, през вените им текат ледено студени реки и потоци, пълни са с живот, има нещо диво и мистично там. А ако из въздуха се понесе звука на една каба гайда, то магията на ще е пълна.

Велопоход: Пловдив — Бачково — 23 май 2009

Първото ми пътешествие с колело беше запланувано в петък вечер и се състоя на следващия горещ ден. И докато се приготвя и тръгна, то стана обед.

Направлението: Бачковския манастир.

Разстоянието: 30 km.

Първата част от пътешествието беше излизането от Пловдив. Можех и по-кратък маршрут да избера, но предпочетох да мина по големите булеварди. Удължих си пътя с 2 километра.

Втората част бе по Асеновградско шосе — 20 km. Там беше най-неприятната част. И то не заради колите и камионите, а заради прахоляка, който вдигаха. Обикновените слънчеви очила не пазят добре, защото прахта влиза отвсякъде и често ми се налагаше да спирам и да си търкам очите. Пък и слънцето печеше, а който е минавал по Асеновградско знае, че няма никаква сянка — освен ако нарочно не спреш под някое дърво край пътя.

Третата и най-приятна част беше пътя в Родопите. Това беше и целта на пътешествието — не толкова самия манастир, колкото пътя до него.

Шосето не е стръмно. На места има по-трудни участъци, но нищо, което да не мога да премина. Колите не бяха голям проблем, защото край пътя има достатъчно място. Само когато ме задминаваха автобуси ме разклащаха малко, но свикнах :) Срещнах и повече от необходимия брой чешмички.

Хубавото на колелото е това, че не ми ограничава погледа. Докато карам мога да гледам навсякъде. И точно след един завой видях Асеновата крепост по начин, по който не я бях виждал никога, въпреки че често съм минавал по този път с кола. Само ми се искаше светлината да бе по-добра, но нямах избор.

Тунелите — те са два. В първия от тях научих нещо важно: когато има изкачване в тунел, по-добре да слизам и да бутам колелото. На втория тунел така и направих. Оставаше още малко до финала.

Часът беше 13:40. Табелата на Бачково се показа зад завоя и тази гледка ме зарадва много! Последва кратка почивка, няколко снимки и с нови сили нагоре към манастира.

Целта е достигната. Три кебапчета заситиха глада ми, една кола засити жаждата ми, а навесът ме скри от обедните слънчеви лъчи. Умората беше страхотна, а мисълта за спускането обратно към Асеновград ме зареди с енергия.

На връщане, с изключение на Асеновградско, беше голям кеф! С малко въртене минах 50 km/h! Ето и статистиката:

Река Янтра — 29—31 май 2009

Когато наскоро разбрах, че има хора, които със собствени каяци често ходят по езера и язовири да прекарат ден сред спокойните води и красивата природа, реших да видя дали и на мен ще ми допадне. След един неуспешен опит да уредя това начинание, оставих го за известно време настрана. Докато скоро след това, сякаш съдбата се намеси, и дойде покана за тридневно пътешествие по тихите води на Янтра. Приех без секунда колебание.

С Борис пристигнахме в уреченото време на уреченото място (Беленският мост край гр. Бяла), запознахме се с водачите и другите авантюристи и скоро вече бяхме готови, инструктирани и, въпреки облачното време, нетърпеливи да започнем приключението. Щяхме да караме тандемни каяци и общо се събрахме към 15 лодки.

Част от долното течение на р. Янтра.

Карането на каяк в спокойни води се оказа лесна работа. Относително трудно можеш да паднеш във водата, но дори това да стане, реката е спокойна и не много дълбока, така че трябва да си голям карък, че нещо да ти се случи.

Първите минути свиквахме с гребането и управлението, после тръгнахме надолу по течението и свиквахме със синхрона. Последваха 6 часа гребане с добро темпо, редуване с почивки, после пак гребане, на места с насрещен вятър, и накрая стигнахме мястото на първия бивак – в двора на къща за гости в с. Белцов – където опънахме палатките. Като за първи ден си беше натоварващо, но вечерта срещу скромна сума се нагостихме със супа, салата и порция пиле с картофи, а ракията си я носехме. След няколко часа наздравици и разговори край масата си легнах.

В началото синхронът бягаше.

Скупчване за обмен на впечатления, бира, цигари и семки.

Част от веселата компания.

Първият бивак в двора на къщата в с. Белцов.
Палатката в ляво беше нашата.

Нашият гостоприемен домакин.

Вторият ден също беше облачен. Лодката ми се стори по-удобна, а гребането доста по-малко – само 3 часа. Ето това вече е истински релакс. На места се отклонявахме към бреговете да ги проучим, другаде пък заговаряхме рибарите, които все нямаха наслука, спирахме за почивка и да хапнем сандвичи... А Янтра е красива – бреговете й, водата, птиците, водораслите и клоните на мъртвите дървета, подаващи се на повърхността.

Малка бяла чапла в полет :)

В края на предвидения за деня преход над небето виснаха сиви облаци до където ти поглед стига и задуха насрещен вятър. Точно акостирахме до висящия мост до с. Беляново, опънахме палатките в близката горичка и събрахме дърва за огъня, когато започна да вали. И така до 7 вечерта, когато дъждът спря. За минути небето се проясни, облаците се разкъсаха, а залязващото слънце обагри небето в красиви цветове. Птиците излезнаха да търсят вечеря, а нашият огън се разгоря и всички живнаха. Вечерта прекарахме с народни песни и разказите на бай Кънчо.

Вторият бивак край реката.

Сто-метровият висящ мост над Янтра.

След дъжда облаците се оттеглиха, за да ми позволят да видя светлината от залеза.

Вечер край огнището.

Дойде последният ден от нашето пътешествие. Вечерта беше по-хладно, но в спалния чувал не усетих студа. И рано-рано птичките запяха, светлината проникна през палатката и просто се събудих. Земята също се събуждаше, а реката дишаше в очакване на слънчевите лъчи.

Сутришна мъгла.

И днес ни чакаха 3 часа гребане. Нищо тежко, нищо сложно – но поне нямаше и помен от вчерашните облаци. Небето бе синьо и слънцето напичаше. Голям кеф, честна дума. Този ден не ми се искаше да свършва. С каяците минавахме покрай красиви скали, изваяни от водата – каньонът на река Янтра. Пак спирахме – кой да си почине, кой да се излегне на слънце, кой да скача във водата...

Следобед стигнахме Дунав. Не плавахме много по него, но вече се усети, че сме в голямата река. Изникнаха лодки край брега, появи се цивилизацията. Дойде време да акостираме за последно и да сложим край на тези три интересни дни. Групата ни от 30-ина човека се разпръсна по колите, като преди това си казахме „до нови срещи някъде из красивите реки и язовири на България”.

Дунав.

Обичам когато съм сред природата, дори и сам. Харесва ми да се откъсвам от суматохата на ежедневието и вече знам как се чувстват онези хора, със собствените каяци, по езерата и язовирите. Определено ми допадна и си обещах, че няма да е за последно.

П.П.1 Понеже доста хора, които разгледаха снимките, изразиха съжаление за това, че фотографът никога не присъства, ето няколко, на които го има :)

П.П.2 Удоволствието да се спуснем с каяци по Янтра нямаше да бъде възможно без русенския клуб "Бяла звезда", които организират подобни приключения по различни реки и язовири в България и чужбина. Благодарности на нашия водач Тео, помощника му Мартин, и шофьора на буса бай Кънчо. И до нови срещи! :)